Джей Съливан - Диамантите са завинаги

Поиска той да се престори на автомонтьор, а тя да бъде мажоретка, закъсала на пътя. Явно това беше голямата й фантазия. И той се съгласи. Стана забавно. Макар че вече никога нямаше да я остави сама да кара колата си на ремонт.

Още щом се върнаха с Морис в линейката, ги потърсиха по радиостанцията.

— Исусе, само ние ли работим в целия Кеймбридж? — въздъхна Джеймс и се обади: — Нона, направо ме убиваш.

— Тежък инцидент — продължи тя. — Кола в реката близо до моста на Мас Авеню. Отивате с пожарната.

Наложи се да изчакат на моста, докато водолазите на пожарната извадят пациента от водата. От шофьорската му книжка разбраха, че се казва Лиам Стоун. Живеел в Самървил. Осемнайсетгодишен.

Лицето му беше размазано, краката — обърнати наопаки, а тазът — разкъсан.

— Горкото дете — каза Джеймс на сестрата, която ги посрещна в Спешното на „Мас Дженерал“.

Тя сви рамене.

— Вероятно е пил, връщал се е от коледно тържество. Добре, че не е убил някого.

— Може да е заради времето — каза той. — Весел празник.

Дори Шийла беше съгласна, че има сестри истински ангели и други, които са по-груби. Онези, които съчетаваха и двете качества, бяха малко. Не му се искаше да оставя това хлапе в ръцете на точно тази, но нямаше избор.

Беше почти сигурен, че Лиам Стоун няма да оцелее. Изпита облекчение, че поне няма да е там, когато повикат родителите му. Представи си го — седиш си вкъщи и празнуваш, очакваш сина си да се върне от мола, а в следващия миг разбираш, че животът ти е приключил. Прииска му се да се прибере и да прегърне децата си.

Решиха, че сега диспечерът може да им даде няколко часа почивка. Отидоха в стаята за почивка на болница „Кеймбридж“, където зарязаните бургери на Морис го очакваха на масата, заедно с няколко сандвича, два литра кола и чиния с домашни шоколадови бисквити от Кати. Свястно момиче.

Джеймс си взе една бисквита и отиде до платения телефон в коридора, за да се обади у дома.

— Здрасти — каза той, когато Шийла вдигна слушалката.

— О, здрасти. — Звучеше, сякаш се надяваше да чуе другиго. — Паркър, казах да спреш!

— Как я карате?

— Ритат по стените. Ходихме до майка ти да й оставим продуктите и тя ни даде цял сладкиш, от онзи, който правят съседите й. Май вече изядохме половината. Сестра ми дойде с децата, за да печем дребни сладки, но толкова силно заваля сняг, че се наложи да си тръгнат още преди да сме ги извадили от фурната. А, между другото, много слабо загрява. Ще ни трябва нова.

Колко ли струваше една фурна? Опита се да отгатне, но нямаше представа — тази бяха купили с къщата.

— Бисквитки! — изкрещя някъде наблизо Паркър.

Шийла изстена.

— Да, май им трябва повече захар.

Джеймс долови напрежението в гласа й. Не беше обичайната умора от момчетата. Имаше и нещо друго. Скандал ли се надигаше? Не беше съгласна той да работи на празника и сега бе останала с децата, които бяха във вихъра си.

— Обещавам, че утре ще ги гледам цял ден — опита се да я успокои той.

— Самият ти си като зомби — сопна се тя. — Трябва да поспиш. Как минава денят ти?

Помисли си да й каже за Лиам Стоун, но нямаше смисъл да я натоварва.

— Натоварено е — отвърна той. — Имаше една жена, която каза, че…

— Дани, паркирай си дупето на стола, или не знам какво ще те направя — разкрещя се тя. — Извинявай. Слушам те.

Той се зачуди на колко години трябва да станат децата ти, за да проведеш нормален разговор в тяхно присъствие.

Тя подсмръкна.

— Плачеш ли? — попита я той.

— Не.

— Да не се разболяваш?

— С моя късмет, сигурно — отвърна тя.

— Какво има? — попита той.

— Ще разбереш, като се прибереш.

Прозвуча му като заплаха. Представи си куфара й до вратата, децата закопчани с коланите на задната седалка, готови да отпътуват.

— Шийла, плашиш ме.

Тя въздъхна.

— Обещах си да не ти казвам, докато си на работа, но както и да е. Няколко минути след като сестра ми си тръгна, седях с момчетата в хола и чух трясък откъм кухнята. Отидох и видях, че целият таван се е срутил. Нали знаеш, че се лющеше? Имам предвид размера на онази дупка, Джими — огромна е. Можеш да надникнеш в банята отгоре. Паркър беше там само трийсет секунди преди това. Можеше да го убие.

Джеймс не можеше да мисли трезво. Момчетата бяха в безопасност, какво облекчение, но въпреки това изпадна в паника.

— Всички ли сте добре? Кучето?

— Шегуваш ли се? Да, безценното ти куче е добре.

— Ще го оправим — каза той и се опита да звучи спокойно.