Джей Съливан - Диамантите са завинаги

Никой нямаше да заеме мястото на „Бийтълс“. Те наложиха златен стандарт, най-доброто, което можеше да се постигне.

Синът му Паркър беше бебе, когато убиха Джон Ленън. Джеймс никога нямаше да забрави онази нощ. Шийла бе завела бебето у родителите си. Той гледаше мач на „Пате“ сам вкъщи, когато изведнъж Хауард Косел съобщи: „Помнете, че това е просто футболен мач, независимо кой печели и кой губи.“

Джеймс още си спомняше буцата, която заседна на гърлото му. Щом Косел казваше това, значи се бе случило нещо сериозно и ужасно. Но изобщо не би могъл да си представи точно тази трагедия: „Джон Ленън, може би най-известният от четиримата «Бийтълс», е бил прострелян с два куршума в гърба пред жилището си в Уест Сайд в Ню Йорк. Откарали го в болница «Рузвелт», където констатирали смъртта му“.

Открай време мразеше Хауард Косел. Но след онази вечер, макар че човекът просто си бе вършил работата, Джеймс едва понасяше гласа му. Гледаше „Футбол в понеделник вечер“ с изключен звук.

Понякога, когато Шийла бе на работа, той изваждаше китарата си и свиреше на момчетата. Дани бе още прекалено малък, но Паркър обичаше да слуша „Хелп!“ и „Ръбър Соул“. Джеймс бе удивен от импровизаторските качества на Паркър и способността му да помни текстове — хлапето бе едва на седем, а така пееше „Йестърдей“, че можеше да те разплаче. Джеймс го бе научил и на няколко акорда на китарата и беше страшно впечатлен, когато откри, че след седмица Паркър още ги помнеше.

Миналият вторник се състоя коледният концерт на училището на Паркър. Джеймс размени смените си, за да присъства. Всяко дете имаше солово изпълнение и само по няколко думички за най-малките. Целта бе да ги накарат да се почувстват специални и да повдигнат самочувствието им, макар че Джеймс не можеше да разбере как ще се чувстват специални, когато всички останали получават същото внимание. Редът на Паркър дойде в самото начало на „Тиха нощ“: „Спи честит в сламен кош“. И това беше всичко. Няколко думички, които напълниха очите на Джеймс със сълзи. Би направил какво ли не, за да помогне на сина си да стане нещо, а не поредният загубеняк с потъпкани мечти.

— Ще го запишем в музикална паралелка — прошепна Джеймс на Шийла, преди да светнат лампите.

— Той вече изучава музика в училище — напомни му тя.

— Имам предвид нещо по-добро от това. Наистина има талант. Мисля, че има каквото трябва.

Шийла го потупа по ръката.

— Джими, успокой се. Той е просто дете.

Не си бе представял, че е възможно да е толкова зает на Бъдни вечер в такова време. Някакво момче си бе сцепило главата, след като се блъснало с шейната си в дърво; млада жена бе погълнала цяло шишенце хапчета, нещо типично за този период от годината. Друга имаше топче за пинг-понг в ануса, заклещено при сексуални игри с приятеля й — също често срещано.

Закараха двойката в болница „Кеймбридж“. В спешното отделение, докато Морис попълваше данните на момичето, Джеймс мерна между завесите бездомника, когото бяха довели рано сутринта. Беше се свил върху чаршафите на тесния креват, само по болнична нощница. Приличаше на дете и на Джеймс му се прииска да отиде при него. Чудеше се къде ли е майка му. Дали някога е имал истинска Коледна сутрин и ако е имал, дали споменът за нея прави живота му по-добър или по-лош?

— Топче за пинг-понг. Леле! — каза Морис, след като излязоха от Спешното.

— Дааа.

Прихнаха и се смееха цели десет минути.

Всяко спешно отделение в града си имаше „кутия на задника“, в която лекарите пазеха какви ли не предмети, пребивавали в нечий задник. Джеймс бе виждал рентгенова снимка на цяла бирена бутилка у един тип, а в друг имаше жива мишка. Съществуваше процес, известен като анален рефлекс — след като някакъв предмет преминеше през сфинктера, в тялото се получаваше вакуум и го засмукваше навътре. Явно никой от онези тъпаци не бе чувал за това явление.

Джеймс си мислеше, че по-скоро би пукнал, отколкото да повика парамедиците да проучват сексуалния му живот.

Предишната година Шийла бе предложила да пробват разни роли, за да разпалят малко положението в спалнята. Изглежда, приятелката й Кати Доулан се бе похвалила, че са пробвали нещо такова със съпруга й.

Когато Шийла за пръв път сподели идеята си, Джеймс попита:

— Имаш предвид нещо като чичо доктор?

— Ами да. Толкова е възбуждащо да се облека като медицинска сестра, каквато всъщност съм.

— Не знам. — Остана изненадан от стеснението си. Допадаше му, че все още има нещо у Шийла, което го караше да се чувства притеснен, изненадан.