Джей Съливан - Диамантите са завинаги

Искаше му се да доведе Шийла и момчетата в този пентхаус, да се настанят и да се радват на всичко — на хубавите мебели, на подаръците, на огъня в камината.

Близките на болната жена изглеждаха притеснени, но и развълнувани от изненадващия обрат на събитията. Една от тях ентусиазирано метна палто от норки върху босите й крака.

— Ще те чакаме тук! — каза й и избута сестрата напред. — Ти върви с нея.

Джеймс и Морис закараха носилката до асансьора на петнайсетия етаж и заедно с огнеборците се натъпкаха вътре като сардели.

Навън се сипеше сняг на парцали и не се виждаше нищо на няколко крачки напред. Джеймс се надяваше Шийла да не тръгне нанякъде. Нейната тойота беше със задно предаване — истински кошмар в лошо време. Моторът виеше и тропаше по няколко минути от студа. Трябваше да загрее, за да работи както трябва. Но Шийла никога нямаше търпение.

Сестра й Деби отскоро караше ново волво.

— Истинска стомана — бе казала тя на Шийла при последното си гостуване. — Струваше ми се прекалено скъпа, но Дрю каза, че няма да икономисва за сметка на моята сигурност.

На път за болницата сестрата филипинка се качи отпред при Морис и тихичко се разплака. Джеймс се чудеше защо ли плаче — познаваше жената само от две седмици. Да не би да се страхуваше, че ще си загуби работата? Да не би целият й живот да зависеше от здравето на тази непозната? Странен начин на живот — дните ти да минават по чужди домове.

Пациентката беше по-делова.

— Би ли се обадила на сина ми във Вашингтон, щом пристигнем? — каза тя. — Информирай го какво става.

Джеймс седна до нея и взе да я разпитва кога са почнали болките в гърдите.

— Седях си на пианото — започна тя. — Бях поканила няколко приятелки актриси да попеем коледни песни и да пийнем яйчен пунш. Прекарвахме си чудесно. И тогава изведнъж сякаш на гърдите ми седна слон.

— Колко яйчен пунш изпихте?

— Нито капка! Лекарска заповед!

— Ядохте ли нещо пикантно?

— Не — отвърна тя. — И си вземам всички лекарства.

Морис се обади на лекаря да поиска разрешение да й даде нитроглицерин и да я сложи на система.

— Отворете широко уста — каза Джеймс и пусна таблетката под езика й.

Минаха през площад „Кенмор“. Градът изглеждаше призрачен под сипещия се сняг. Джеймс уви около ръката й турникет, за да сложи системата, в случай че се наложи да й влеят други лекарства, докато стигнат до болницата.

— Завършила съм Театралната школа на Бостънския университет малко по-нагоре — посочи жената. — С Фей Дънауей бяхме в една група. Викахме й Дан Фейд Ъуей 47 47 Fade away (англ.) — „избледнявам“ — Б.ред. . Всички усещахме, че ще стане звезда. Сега като си мисля, всъщност повечето от нас бяхме по-талантливи от нея. Просто тя най-много искаше да успее.

Джеймс кимна. Същото можеше да се каже и за него и музикалната му кариера. Изглежда, не беше я искал достатъчно силно.

Беше почти сигурен, че „Бийтълс“ бяха провалили живота му. Брат му Боби, четири години по-голям от него, купи плочата в деня, в който излезе на пазара. Джеймс си спомняше как бе седял до него и бе наблюдавал първото им появяване на екрана при Ед Съливан. Чувстваше се невероятно. Брат му не обичаше той да се върти около него и Джеймс, притаил дъх, се опитваше да се слее с дивана, защото се страхуваше да не наруши магията. След „Искам да държа ръката ти“ Боби се обърна слисано към него.

— Да му се не види, а?

— Аха — бе отвърнал Джеймс, кимайки удивен. До ден-днешен за него това си остана вълшебен момент.

Спестяваше джобните, за да си купи картички на „Бийтълс“ и списания, тениска и поставка за яйце. Даде цели три долара за перука на „Бийтълс“ в „Улуъртс“, с която отиде на училище следващия ден, заради което бе изгонен от директора с бележка до родителите му.

Когато стана на дванайсет, а Боби на шестнайсет, майка им някак успя да ги уреди с билети за концерт на „Бийтълс“ в Бостън Гардън. Песните едва се чуваха. Момичетата пищяха оглушително. Но това беше положението. Джеймс беше зарибен. Четиримата изглеждаха толкова разкрепостени, щастливи й непринудени, сякаш за да покажат, че щом те са постигнали мечтата си, всеки друг би могъл.

Няколко години по-късно, когато чу новината, че Боби е мобилизиран, Джеймс остана като вкаменен в леглото си и се опита да проумее какво изпитва. Бе осъзнал, че това е лошо, но донякъде почувства облекчение — бе си представил как ще тършува из чекмеджетата на Боби, без да се страхува, че брат му ще го хване да измъква плочите, дрехите и цигарите му. Брат му обичаше да го пердаши, а сега Джеймс щеше да бъде свободен. Но на вечеря същия ден, когато видя, че Боби е подстригал дългата си мазна коса и бакенбарди, Джеймс изведнъж проумя, че всичко ще се промени. Втурна се към стаята си и тресна вратата, пусна на грамофона „Сарджънт Пепър“ и така наду звука, че мебелите се разтресоха.