Джей Съливан - Диамантите са завинаги

— Истина е — повтори приятелката й. — Джинкс Мъри. Погледнете я.

— Джинкс? — попита Джеймс.

— Артистичен псевдоним. Истинското ми име е Анджела Морис — поясни жената врабче. — В онези времена в студиото те сътворяваха отново.

Чудеше се дали да вярва на всичко това. Жилището й беше хубаво, достойно за звезда. Но можеше да е имала богат съпруг. Джеймс реши да попита майка си. Нямаше да забрави.

— Преди две седмици претърпях сърдечна операция — каза тя. — Ще трябва да ме закарате в „Мас Дженерал.“ Моят кардиолог е доктор Уорнър.

Джеймс погледна едрите огнеборци, застанали от другата страна на леглото. Изглеждаха съвсем не на място тук, сред изящните шишенца парфюм и розови дантелени завеси.

— Кърли, ще ми помогнеш ли да я сложим на носилката? — попита той единия от тях. Кърли кимна и двамата я вдигнаха и преместиха. Беше лека като перце и той се притесни, че може да се разпадне.

Подкараха я по коридора и през просторен хол, където до един роял се извисяваше най-голямата коледна елха, която беше виждал. Подаръците, натрупани под клоните й, бяха опаковани толкова съвършено, че всичко приличаше на снимка в списание. Тази година Джеймс бе предложил да опакова подаръците на децата, но Шийла просто се изсмя, сякаш лепенките и ножицата бяха специално оборудване, с което той нямаше да може да се справи.

Не бяха си подарявали коледни подаръци от години. Джеймс с болка гледаше телевизионните реклами на дамски бижута. Деликатният подтекст беше: „Ако си истински мъж, купи на жена си някой чифт обици“. Преди искаше да го направи и му беше болно, че тя го познаваше така добре — с всичките му най-лоши и тъмни страни. Изглежда, е било по-добре в миналото, когато мъжете са държали финансите и жените не са имали никаква представа за състоянието на семейната банкова сметка. Не би могъл да я впечатли с нищо. Каквото и да й купеше, щом погледнеше в кутийката, тя щеше да види единствено още няколкостотин долара, с които той ги закопаваше по-дълбоко.

Но тази година бе решил да й купи диамант. Конъли му каза, че вече всичко под две месечни заплати, би изглеждало евтино. Когато Джеймс взе това решение, му се стори, че парите сякаш не са реална, а просто въображаема пречка, която може да пренебрегне.

Седмици наред обмисляше какво да направи. Кредитната карта не се броеше — когато видеше извлечението от банката, Шийла щеше да побеснее и да провали цялата идея. Чудеше се дали да не си вземе друга карта, за която няма да й казва, но това си беше измама. Идваха му разни откачени идеи: да се запише като доброволец за експерименти с лекарство, да дари сперма (Шийла щеше да го кастрира, ако научеше какви мисли му минават през главата). Братът на Дейв Конъли му бе разказал как загубил работата си заради затварянето на корабостроителницата „Фор Ривър“ и направил купища пари, като участвал в някаква си пирамида. Джеймс взе да мисли и по тази линия. Но в крайна сметка продаде форда на баща си „Флетхед“ V8.

Конъли от години му додяваше за колата.

— Тая бракма е като слязла от екрана. Няма да се качвам в нея — все повтаряше той, но винаги се качваше и се забавляваха, докато обикаляха нагоре-надолу.

Човекът, който я купи, изглеждаше като от началото на седемдесетте — с широки бакенбарди и огромни черни очила. Каза, че бил колекционер. Докато той отиде да изтегли парите от банката, Джеймс седя зад волана, дишаше дълбоко и се опитваше да съхрани частица от колата за себе си.

Конъли се опита да го разведри:

— Абе, нали знаеш какво означава ФОРД? „Фиксирай, оглеждай, ремонтирай, дърпай“. Знаеш ли какво още е ФОРД? Файтонът от ремонт дойде.

Щом се сети, че колата вече не му принадлежи — че идната пролет няма да може да хвърчи край брега, надул радиото, и да усеща порива на вятъра, Джеймс почувства болезнена празнота. Но нямаше друг начин. Ако не поставеше семейството пред собствените си желания, що за мъж беше?

С продажбата на колата щеше да успокои Шийла, че всички дългове ще бъдат изплатени. Това щеше да я направи щастлива.

Когато преди няколко дни отиде в бижутерийния магазин, за да избере пръстена, бе завладян от вълнение, което сега се изпари. Беше го поръчал точно като оригинала, но сега му се струваше по-малък, приличаше му на дрънкулка от машина за дъвки. Човекът зад щанда се опита да му предложи нещо по-скъпо.

— След толкова години брак повечето мъже увеличават размера на камъка — настоя той. Джеймс не можеше да си го позволи, но като видя пръстена, съжали, че не е избрал нещо по-голямо.