Джей Съливан - Диамантите са завинаги

Тя знаеше, че това е лъжа. Поне що се отнасяше до него. Той преливаше от романтични чувства и любов. Просто бе решил, че тя няма вече да е неговият човек.

— От колко време продължава това? — попита тя. — Откакто ходихте на онзи баскетболен мач през зимата ли?

— Не — отвърна той. — Малко след като се върнахме от дома на родителите ми, преди няколко седмици.

— Спа ли с нея?

Той стисна очи, все едно също току-що научава новината.

— И цялата минала седмица си бил с нея?

— Съжалявам.

Делфин започна да плаче, отначало леко, но скоро се надигна хлипане, което разтърсваше цялото й тяло. Тръгна из апартамента да събира вещите си в куфара, с който бе дошла от Париж преди месеци. Докато свличаше роклите от закачалките, си спомни как бе настоявал да разхожда сам кучето всяка вечер и наддаде пореден писък.

Той я умоляваше да остане — не при него, но да остане в жилището. Можел да отседне при приятел. Приятел. Как не!

Накрая тя спря за миг и го погледна в очите.

— Ти ме съсипа.

Той посегна, сякаш да я прегърне.

— Не мога да живея с твоята омраза. Трябва да ми обещаеш, че ще намериш начин да останем приятели.

Един ден Делфин се поддаде на изкушението да купи комплект домакински ножове последен писък на модата от магазин в Гринич Вилидж. Тези ножове, бе обяснил продавачът, били само за истински отдадените на кулинарното съвършенство. Трудно се работело с тях. Трябвало да бъдат точени на всеки три месеца и да не се държат в прекалено топло помещение. „О, искате да кажете в нещо като кухня? — бе попитал Пи Джей. — Чудесно. Тъкмо имахме намерение да ги държим под леглото.“

Най-големият и най-остър нож в комплекта си остана неизползван. Сега го извади, отиде в хола и започна да мушка сивите плюшени възглавници на канапето, а с другата ръка вадеше белия памучен пълнеж. Представяше си, че изтръгва сърцето на Пи Джей и го хвърля на земята да се разложи. Разплака се.

Наближаваше обяд. Трябваше да си тръгва. Той скоро щеше да се прибере.

Трябваше да се погрижи за няколко дребни подробности, преди да напусне.

Запуши канала на мивката и ваната и отвори докрай кранчетата за водата. Ако имаше късмет, целият апартамент щеше да се наводни до завръщането му. Отиде в коридора и хвърли ключовете за колата му в шахтата за боклук. Лаптопът му стоеше отворен на малката масичка. Внимателно го затвори и го пусна във ваната.

В ъгъла на хола на стойката си седеше Страдивариусът, царствен, още по-съвършен на фона на бъркотията, която бе сътворила. Приличаше на малко телце с деликатен женски силует. Най-вероятно никога повече нямаше да чуе как Пи Джей свири на него.

Намери калъфа в хола и положи вътре цигулката. Остави вратата на апартамента широко отворена. С цигулката в едната си ръка и куфар в другата, тя слезе с асансьора, прекоси за последен път фоайето и се потопи във влажния следобеден въздух. Портиерът дори не вдигна поглед от вестника си.

Два дни преди това се беше обадила в офиса на Хелена Кауфман в Брюксел и се представи за неговия мениджър Марси. Каза, че има вълнуваща новина. Пи Джей решил да дари Страдивариуса „Солсбъри“ на Международния еврейски конгрес. Бяха се уговорили да занесе инструмента в нюйоркския офис на организацията в дванайсет и половина. Щяха да съобщят новината в четири часа, като публикуват изявление в медиите, придружено от снимки. Очакваха да предизвикат истинска сензация в поредния епизод на „60 минути“.

Комюникето цитираше изказването на Пи Джей, което бе прочувствено и заклеймяваше всеки, който дръзнеше да не се съгласи, че истинските собственици на такива инструменти са потомците на онези, които са ги притежавали.

Когато научеше какво се е случило, той нямаше да посмее да отрече, а тогава тя щеше да е високо в небето.

Морис взе чийзбургера си чак в един часа. Джеймс си поръча специалния ростбиф.

Едва бяха започнали да се хранят, когато ги повикаха отново, този път на Риндж Тауър 364.

В кулите винаги цареше някакъв хаос. В двете огромни, грозни сгради на Риндж Авеню живееха над две хиляди семейства, повечето имигранти. Според Джеймс бе глупава политика да се настаняват на едно място толкова много бедни хора.

Два пъти месечно, щом получеха продуктите от помощите — масло, брашно, мляко, — някой дръвник непременно хвърляше пакет брашно в шахтата за смет, с надеждата да предизвика експлозия, която ще избие някоя и друга врата.

Имаше дни, в които екипите от „Бърза помощ“ не можеха да влязат в сградата, ако не са придружени от въоръжена полиция.