Джей Съливан - Диамантите са завинаги

— Напоследък нямахме клиенти, но не осъзнавах защо — разказа тя на Делфин, която се отби по-късно същата вечер. Мари-Елен пиеше пастис с няколко кубчета лед, което притесни Делфин — не беше я виждала да пие по време на работа.

— Правят бойкот на всичко френско — обясни Мари-Елен. — Очевидно така е в цяла Америка.

— Но Ню Йорк не е Америка! — каза Делфин. — Ти ми го каза. Ами онези протестиращи, които видяхме по улиците?

— Те не искаха война, но сега я подкрепят. Имат нужда да мразят някого. — Мари-Елен зарови лице в дланите си. — Първо забраната за пушене, а сега и това. Ресторантът е обречен. Ще извадя голям късмет, ако ме вземат на работа в „О Бон Пен.“

— Не ставай смешна — каза Делфин, но последваха много вечери, в които стояха само двете. Спомни си как с Анри се бяха борили да спасят магазина от фалит след единайсети септември, колко лесно щеше да се изплъзне от ръцете им, ако не беше Страдивариусът.

Делфин и Пи Джей се опитаха да повдигнат духа на Мари-Елен. Подариха й билети за Филхармонията и тя доведе красив млад актьор, когото бе срещнала на някаква сбирка. Един колега на Пи Джей щеше да празнува петдесетия си юбилей и Пи Джей го убеди да го направи в кафене „Монмартър“. Така заведението изкара за една вечер колкото за двете предишни седмици.

— Беше толкова мило от твоя страна, че се сети за това — каза Делфин.

— Тя ти е добра приятелка — отвърна той. — Измъкна те от мрачните ти настроения.

Делфин се почувства поласкана, че е забелязал как се е чувствала през изминалите месеци. С Анри нейната тъга обикновено допълваше неговата и тя бе принудена да слага весела маска. Беше свикнала с този ритъм. Толкова й напомняше за отношенията с баща й. Но сега, най-сетне, бе срещнала мъж, който наистина я вижда.

Една вечер Пи Джей заведе Мари-Елен на баскетболен мач, отидоха само двамата. Мари-Елен обичаше баскетбол, а на Делфин не й се ходеше. Остана си вкъщи да чете. Само за миг, за един кратък миг, се замисли, че са само двамата. Беше щастлива, че се харесват. Когато Пи Джей й пусна съобщение, че му липсва, че копнее за новите черни чорапи, които си бе купила, тя изтича до гардероба и ги обу.

Две седмици по-късно повече от сто човека от ресторантьорската индустрия се събраха в „Льо Сирк“, за да дадат пресконференция, с която приканваха нюйоркчани да прекратят бойкота. „Таймс“ пусна снимка, на която се виждаше Мари-Елен в дъното с притеснено изражение.

Към средата на май останалите съдружници на кафене „Монмартър“ решиха да затворят заведението и да го преобразуват в мексикански ресторант. Извиниха се на Мари-Елен и казаха, че ще се радват, ако поиска да остане като управител. Тя им отказа. Делфин сподели с Пи Джей колко е притеснена. Чувстваше се като нейна по-голяма сестра и се чудеше как да й помогне.

— Съчувствам й, но не биваше да напуска, преди да си е намерила друга работа — заяви той. — Трябваше да остане с тях в мексиканския ресторант. Каква е разликата?

Делфин се опита да му обясни, че е било невъзможно.

— Мексикански ресторант! Това е унижение. Заведението беше нейната мечта.

— Другите съдружници не изглеждат унизени — отвърна той. — Защо тя да е?

— Другите дори не са французи — обясни тя. — Идват от Ню Джърси.

— Просто кажи, че са от Ню Джърси — раздразнено я поправи той.

Тя въздъхна. Не можеше да разбере защо реагира така.

— Хубаво. Те са от Ню Джърси. Така по-добре ли е?

— Да.

Когато през май Делфин и Пи Джей отидоха на гости на родителите му, поканиха Мари-Елен у тях, за да й дадат възможност да се откъсне малко от съквартирантите си. Делфин отиде до „Хенри Бендел“, купи лавандулов сапун, околоочен крем на „Шанел“ и свещи от „Диптик“, и организира спа център в банята с надеждата, че това ще зарадва Мари-Елен и ще повдигне духа й. Извади единственото си непокътнато бурканче „Авен Хидранс Оптимал“ от гардероба и го постави на мивката.

Пътуването до дома на родителите му не мина както се бе надявала. Дочу Пи Джей и майка му да се карат заради нея. Беше ясно, че майка му не я харесва, не одобряваше отношенията им и Делфин се опасяваше, че мнението й ще пусне корени в съзнанието му.

На връщане, докато чакаха в задръстването на магистралата Уест Сайд, тя се обърна към него.

— Така ми се иска да запознаем Мари-Елен с някой страхотен човек. Толкова е депресирана. Има нужда от малко развлечение.

Но Пи Джей разсеяно попита:

— Какво каза?

— Няма значение.

Една нощ скоро след това той я събуди от сън с думите: