Джей Съливан - Диамантите са завинаги

— Виж това — каза Мари-Елен и посочи екрана на телевизора в ъгъла, излъчваха емисия на „Си Ен Ен“.

Делфин вече бе гледала новините.

Ден преди това по цял свят бе имало протести срещу евентуална инвазия в Ирак. Стотици хиляди хора се бяха събрали в Манхатън. Милиони повече бяха в Рим и сто хиляди в Париж. Камерите показваха тълпата пред сградата на Обединените нации — жени с кожени палта, мъже с костюми, стояха рамо до рамо със студенти, млади родители, възрастни жени с патерици. Много от тях носеха плакати с надписи: „ПРАВЕТЕ ЛЮБОВ, А НЕ ВОЙНА“ и „НЕ СЕ ОПРАВДАВАЙТЕ С НАС“, и „БУШ Е ПО-ГОЛЯМОТО ЗЛО ОТ БИН ЛАДЕН“.

— Майната му на Джордж Буш — каза Мари-Елен. — Никога няма да стане неговата.

Вратата отново се отвори. Последва поредният мразовит полъх.

Мари-Елен стана, изтича към вратата и Делфин се обърна. Видя как приятелката й сграбчи ръката на младо, красиво същество в суичър с качулка.

— Това е Пит — каза тя и го дръпна към масата. — Питър, запознай се с Делфин.

Делфин не го бе виждала преди, но не се изненада. Мари-Елен, изглежда, си намираше нов мъж, в когото да се влюбва, всяка петъчна вечер. Той кимна и измърмори нещо, което тя не разбра.

През март американски войски бяха изпратени в Багдад. Последваха ги и други страни. Делфин се почувства горда, когато Франция отказа. Имаше желание да съобщи на всички демонстранти в този град, че родината й е с тях.

Една сутрин скоро след началото на войната прочете в интернет новината, че американската Камара на представителите е решила да премахне думичката „френски“ от менюто в кафенето си и да я замени навсякъде с думата „свобода.“ Нямаше да има вече френски тост, нито френски хляб, нито френски картофки.

— Какво е това, по дяволите? — попита тя Пи Джей, повтаряйки любимата му фраза.

Той повдигна рамене.

— Ами на хората им писна. Мислят, че вие сте банда лигльовци, които оставят на нас да оправяме цялата каша, както винаги.

Тя усети как кръвта й кипва.

— Лигльовци? — повтори и погледна зад себе си, сякаш търсеше въпросните лигльовци, към които не е знаела, че принадлежи. — Както обикновено?

— Знаеш какво имам предвид — тихичко добави той. — Французите.

Остана поразена, но посочи един параграф от статията, в който се споменаваше как американците са направили същото в Германия по време на Първата световна война.

— Я виж това! — каза тя, като се опита да разведри атмосферата. — Вашите откачалки започнали да наричат хамбургерите „Пържоли от Солсбъри“. Рубеолата станала Шарка на освободителите .

Тя се разсмя, но млъкна, когато забеляза гневното му изражение.

— Нямаше те тук, когато кулите рухнаха. Не си го преживяла.

Едва се сдържа да не му отговори, че не е била тук — гледала го е по телевизията, точно като него, докато е тренирал в нюйоркския си фитнес клуб на Западна седемдесет и шеста улица.

— Не става дума за кулите — каза миролюбиво тя.

— Глупости — отвърна той. — Знаеш ли колко мои приятели от родния ми град се бият в Ирак, за да предпазят свободния свят от терористи, точно както нашите дядовци през Втората световна война? Докато французите подскачат нагоре-надолу и разправят, че нямало да вземат страна.

Досега не го бе чувала да споменава тези „приятели“ и изведнъж й се отщя да бъде мила с него.

— Приятелите ти ще загинат напразно — каза тя.

— Майната ти — отвърна той, отиде в спалнята и тресна вратата.

И така тя научи, че не може да говори с него за войната. Той не разсъждаваше разумно по този въпрос. Сдобриха се няколко часа по-късно и той й предложи нещо като извинение.

— Виж, тази патриотична тема е нещо ново за мен. Но след случилото се на единайсети септември изпитвам страшен гняв. Може би защото винаги съм си представял, че Америка е непобедима, а сега е сразена.

— Разбирам — отвърна тя. — Наистина. Но сега ще бъдат погубени и други животи. За какво?

— За отмъщение — натърти той, сякаш това бе най-очевидното нещо на света.

После всичко продължи постарому. Казваше си, че може би е добре, че се скараха. Може би е здравословно. Но за първи път се зачуди дали живее с Пи Джей заради мечтата, или заради самия него.

Единственият човек, с когото можеше да говори за войната, беше Мари-Елен и това бе основна тема на много от разговорите им. По телевизията във Франция показваха убити и пленени американски войници, но не и в Америка. И ако можеше да се вярва на медиите, цяла Америка вече мразеше Франция. Мари-Елен й разказа, че някой залепил листче на една от тоалетните чинии в ресторанта, на което пишело: „Първо Ирак, после Ширак.“ Много се смяха, но скоро след това Мари-Елен откри, че съдружниците й са закачили огромно американско знаме на фасадата на сградата.