Джей Съливан - Диамантите са завинаги

— Бълнуваше на английски!

Тя помнеше съня си и той бе прав — през цялото време бе говорила на втория си език, сякаш й бе роден. Пи Джей се разсмя, но когато после се връщаше към това, Делфин осъзнаваше, че това бе мигът, в който всичко се промени.

На следващия ден той небрежно подхвърли, докато закусваха:

— Надявам се, че не си тук само заради мен.

Делфин беше убедена, че не го е чула правилно.

— Моля?

— В Америка. Надявам се, че не съм аз причината за тази драстична промяна в живота ти.

Тя усети как нещо твърдо и тежко премина през тялото й. Разбра, че вече е загубила част от него. Зачуди се дали ще си я върне и кога.

— Разбира се, че съм тук заради теб — увери го тя. — За какво друго да съм тук, ако не заради теб?

— Заради любовта си към Ню Йорк?

Тя се изсмя презрително.

— Ню Йорк не струва нищо пред Париж.

— О, Париж, Париж, Париж — каза той като дете, което се подиграва на друго на площадката. — Съвършеният ви град си е останал съвършен само защото сте се предали на нацистите. Ако не бяха американците, кой щеше да ви освободи? Лондон е много по-откровен град. Принципите им личат по разрушените им сгради.

Беше убедена, че е чул това някъде. Не беше достатъчно умен да го измисли сам.

— А и никога не си почиствате кучешките лайна. Прекалено изискани сте за това.

Е, тази мъдрост вече си беше изцяло негова. Същата нощ той се премести да спи на дивана, но на следващата сутрин се бяха укротили. Бяха учтиви, като двама посетители в празен хотел, които бяха вечеряли заедно. Предложи й да сложи дрехите за пране, а тя му направи гръцки йогурт с пресни боровинки и мед.

Въпреки това усещаше, че отношенията между тях още не са нормални. Изглеждаше затворен, разсеян. Обикновено се хранеха заедно на масата, но напоследък той си вземаше чинията и сядаше сам пред телевизора. Винаги след вечеря разхождаха кучето заедно, по негово настояване, но сега ходеше сам. Казваше, че имал нужда да събере мислите си. Понякога го нямаше по час, дори два. Обясняваше й, че бродел по улиците на Ню Йорк или из Сентрал Парк, където никой не беше в безопасност по тъмно. Тя си го представяше мъртъв някъде край пътя и когато се връщаше, се чувстваше толкова благодарна, че така и не го попита за вкуса на алкохол в целувката му.

След затварянето на ресторанта Мари-Елен идваше у тях няколко пъти в седмицата. Обикновено пристигаше по обяд и скоро след това започваше да пие мастика. Делфин се радваше на компанията й. Беше лято, време за почивка и намаляване на темпото, нещо, което повечето нюйоркчани нямаха намерение да правят. Дори самото питие й напомняше за лятото. В Южна Франция редовно пиеше по чашка-две през почивните дни — чиста, само с две бучки лед.

Искаше й се приятелката й да се ограничи до една-две чашки. През повечето дни Мари-Елен вече бе пияна в късния следобед, клепачите й тегнеха, гневът й се разпалваше. Спеше с трима мъже — с женен покровител от кафене „Монмартър“, с барман, с когото бе работила преди десет години и който периодично влизаше и излизаше от живота й, и с някакъв художник, който живееше и работеше в едностайно студио в Уилямсбърг. Ако някой от тях дръзнеше да не й се обади в скоро време или откажеше да се яви на вратата й, като го покани, Мари-Елен започваше да им крещи, да хвърля по тях вещи и да ги заплашва, че ще скочи от Бруклинския мост. Делфин мразеше да я слуша как плаче или да крещи по телефона. Изведнъж започна да се страхува от тази жена, която наричаше своя приятелка. Мари-Елен, изглежда, не харесваше много никого от мъжете в живота си и предпочиташе мощта на гнева си пред щастието.

Положението ставаше особено напрегнато, когато Пи Джей си беше вкъщи. Вече бе ясно, че с Мари-Елен са върли противници на тема политика, което породи доста разправии, а Делфин се опитваше да ги укротява. Топлите чувства между тях се бяха изпарили. Той настояваше да я нарича „Мери Хелън“, което тя, естествено, мразеше.

— Сега си в Америка — настояваше той.

След като тя си тръгнеше вечер, той започваше да я плюе:

— Нещо й хлопа дъската. Не прекарвай толкова много време с нея.

Делфин реши, че може би е прав, но Мари-Елен се нуждаеше от нея. Не можеше да си представи да я отблъсне. Освен това я тревожеше твърдоглавият патриотизъм на Пи Джей. Когато се срещнаха за пръв път, й бе допаднал фактът, че е някак естествен и със сигурност не беше интелектуалец. Но откакто започна войната, се плашеше от нещата, които говореше.

През първата седмица на август Мари-Елен замина за Монтаук с нов мъж и Делфин се зарадва на спокойствието. Пи Джей си беше у дома, но постоянно репетираше с филхармонията за предстоящите записи. Сутрин и следобед тя се наслаждаваше на спокойствие, имаше време да остане насаме с мислите си, макар да не бе сигурна какво да прави с настроенията на всички около себе си. Може би се дължеше на жегата или на факта, че толкова много неща се случиха наведнъж: разочарованието на Мари-Елен, осъзнаването, че нямат благословията на майката на Пи Джей, и всички тези глупости за американците и гнева им към Франция.