Джей Съливан - Диамантите са завинаги

В четвъртък отиде до магазина за хранителни стоки, за да купи продукти за салата с паста, и там видя да си изцежда сок от авокадо флейтистката на филхармонията, Наташа, която бе канила на вечеря преди няколко месеца. Делфин се изненада да я види и й го каза.

— Сега сме в почивка за известно време — каза Наташа. — Божествено е. Карл ме уговаря за пътуване до Нова Англия, но аз предпочитам да остана у дома и да си чета. Това да ни е проблемът, нали така? О, толкова се радвам, че те виждам. Скоро трябва да се съберем на вечеря.

Делфин почувства как сърцето й се обърна. Пи Джей вече й бе пуснал съобщение за случващото се на репетицията. Беше написал цяло съчинение: „По време на бавната, тиха част на Концерта за цигулка №5 на Вийотан, нечий телефон започна да звъни. Диригентът побесня и го запокити.“

Може нещо да не беше разбрала. Може би репетицията бе само за струнните инструменти.

Нищо не му каза, когато се прибра късно вечерта, оплаквайки се повече от обичайно от натоварения ден. На следващата сутрин го проследи. Обикновено той отиваше пеша до Линкълн Сентър, но този ден се качи на метрото. Усещаше, че цялата се тресе. Качи се в апартамента и пребърка всичките му джобове, но не откри нищо необичайно.

Мари-Елен се върна със сутрешния влак в неделя. До обяд седя в хола на Делфин и пи чиста мастика.

— Казват, че сега осемдесет процента по-малко американци пътуват до Франция в сравнение с миналото лято — каза Мари-Елен. — Тук обясняват на всички, че французите плюят американците по улиците, че трябва да носиш значка със знамето на Канада, за да не те убият. Междувременно французите умират, защото няма бизнес.

Делфин си помисли за Анри и се зачуди как ли се справя с магазина. Петима американци харчеха колкото стотина европейци. А и той не бе много оправен с туристите.

— Толкова е глупаво — продължи Мари-Елен. — Казват, че Сен Тропе не е засегнат, разбира се, защото богатите не са такива тъпаци. Вече всички стигнаха до онова, което французите говореха преди шест месеца за Ирак.

Пи Джей се присъедини към тях на канапето и включи телевизора на бейзболен мач. Изпи няколко бири и Делфин взе да губи търпение. Искаше й се той да се махне, да й даде време да разкаже на приятелката си за странното му поведение и за думите на Наташа. Към четири си поръчаха някаква индийска храна за вкъщи и Пи Джей отиде да я вземе. Тя набързо осведоми Мари-Елен.

— Не бих се тревожила за такива работи — успокои я тя. — Сигурно нещо не си разбрала. Може би струнните и духовите репетират в съвсем различни дни?

Беше нетипично за Мари-Елен да защитава Пи Джей и Делфин го забеляза, но си помисли, че това е добре за отношенията им. След като се нахраниха, тя, позамаяна от алкохола, отиде до магазина на ъгъла за още вино, като си каза, че всичко ще бъде наред.

Продавачката бе затворила по-рано и като видя, че в магазина не свети, Делфин въздъхна и се върна вкъщи. Влезе в апартамента и ги завари — най-добрата й приятелка и годеникът й — прегърнати на канапето, страстно впили устни.

Спомняше си през мъгла онова, което последва, като в кошмар, и то само отделни епизоди: Мари-Елен скача и изпищява, сякаш Делфин бе неканена гостенка, а не жена, която се прибира у дома си. Пи Джей казва на Мари-Елен да си върви. После неговите патетични извинения, излети в серия изречения, които не означаваха нищо за нея.

— Изплаших се — обясни той. — Просто внезапно осъзнах какво съм направил, като съм те откъснал от живота ти. Изпаднах в паника. Знам, че не е редно да бъда с нея, но аз съм идиот, Делфин. Моля те, прости ми.

За момент тя отчаяно си помисли, че е било просто недоразумение и всичко ще бъде както преди. Но после той каза:

— Лутам се между тези два свята. В Париж, дори тук в Ню Йорк, всичко ми се струваше нормално. Ти бе съвършената жена за мен. Но погледът на майка ми ме накара да осъзная, че съм си същото старо хлапе. Знам, че ще трябва да ме напуснеш, напълно разбирам. Само, моля те, обещай ми, че няма да ме мразиш.

Той не търсеше опрощение; може би по тази причина бе избрал Мари-Елен, защото искаше Делфин да е тази, която ще сложи край. Припомни й за един от онези страхливци, които извършват отвратително, жестоко престъпление и принуждават полицая да ги застреля, вместо просто да спестят на всички главоболието и да се гръмнат сами преди това.

— Но ти я ненавиждаш — чудеше се тя и добави: — Влюбен ли си в нея?

— Не — отвърна той. — Влюбен съм във факта, че тя не иска да бъде обичана. И двамата сме кухи. Лика-прилика сме си.