Джей Съливан - Диамантите са завинаги

А тя толкова се стараеше. Насилваше се да чете „Ню Йорк Таймс“. Пробва и няколко американски романа, макар да подозираше, че пропуска отделни параграфи. Осъзнаваше, че е несправедливо да се сравняват, тъй като неговият професионален живот бе изключително натоварен, а тя се чудеше как да запълва времето си.

Сексът им не загуби темпо, нито плам, тъй като и двамата знаеха, че това е единственият сигурен, съвършен начин да се разбират. Чувстваше се спокойна, когато правеха любов. Тогава този красив гений беше неин. Той я обичаше и я разсмиваше. Всичко останало щеше да се оправи с течение на времето.

Седмица след Нова година, в една необичайно топла сряда вечер Делфин излезе да се поразходи, тъй като Пи Джей беше в Лондон по работа. След няколко пресечки попадна на кафене „Монмартър“. Никога не бе го забелязвала. С топлата жълта светлина на крушките около надписа над вратата и франзелите, натрупани до прозореца, приличаше на десетките подобия на френски бистра в Ню Йорк. Не влизаше на такива места, тъй като подозираше, че са толкова далеч от истинските парижки ресторанти, колкото китайският ресторант на господин Чан на Западна седемдесет и трета от истинска вечеря в Хонконг. Но името я накара да се усмихне и реши да се отбие за чаша вино.

Помещението беше слабо осветено. В дъното няколко двойки вечеряха на свещи. Повечето американски ресторанти бяха толкова шумни, че едва можеш да чуеш човека срещу теб. Но тук беше като в Париж — тихо и спокойно.

Имаше бар с високи столчета и огледала по стените, по които беше нарисувана Айфеловата кула. Тя се настани там и се спогледа с барманката — красива блондинка, около двайсет и пет годишна.

— Какво да ви предложа? — попита жената и с разтуптяно сърце Делфин осъзна, че е французойка.

— Un petit rouge, s’il vous plait 45 45 Чаша червено, ако обичате (фр.) — Б.пр. .

— Днес имаме хубаво „Кот дьо Рьон“.

Делфин кимна с удоволствие. Толкова беше хубаво да те разбират.

— Вечеряли ли сте? — попита жената. — Не позволявайте този сладникав декор да ви заблуди. Специалитетът на заведението е хрупкав confit de canard — патица конфи, съвсем като у дома.

Делфин се усмихна.

— Oui, merci.

— За кратко ли сте в Ню Йорк или живеете тук? — попита жената, докато наливаше виното. — Не съм ви виждала.

Делфин обясни, че е сгодена за американец и се е преместила в Щатите преди пет месеца. А й се струваше много повече.

— Аз живея тук от десет години — призна барманката.

Казваше се Мари-Елен. Беше от Марсилия. Оказа се на трийсет и една, макар че изглеждаше по-млада. Всъщност не била барманка, само замествала болния титуляр. Била съдружник и салонен управител вечер, движела цялата работа, тъй като другите собственици — американска двойка от Ню Джърси — просто инвестирали в ресторанта. Каза, че е вложила и последния си цент в това място и живеела с две съквартирантки, но засега заведението вървяло добре.

— Кажете ми всичко, което мразите в Ню Йорк — каза тя, след като Делфин си поръча втора чаша вино.

Делфин се разсмя.

— Не го мразя.

— Хайде де. Всички го мразят в началото.

— Просто имам да уча още много за Америка.

Мари-Елен вдигна пръст, за да я поправи.

— Ню Йорк не е Америка. Запомнете това.

Делфин кимна и превключи на френски:

— Мразя това, че всички робуват на фитнес салоните. Толкова са горди! Говорят за онези машини и фитнес режими като за религия. Имам чувството, че на американците са им промили мозъка с теорията, че животът им зависи от спорта.

— Така е.

— Защо просто не се разхождат или не поиграят тенис?

— Аз играя всеки вторник и петък — призна Мари-Елен. — Трябва да дойдете.

— Ще ми бъде приятно — отвърна тя.

Жените от Южна Франция бяха нещо като нюйоркчанки. Бързо се сприятеляваха. На Север беше по-трудно да се запознаваш с хора, но според Делфин там се създаваха по-истински приятелства. Вероятно в Париж настъпателността на Мари-Елен нямаше да й допадне, но тук изпита истинска благодарност за милото отношение.

— Какво най-много ти липсва? — попита я Мари-Елен. — Това е любимото ми забавление — да откривам тук френски съкровища.

Делфин се замисли. Толкова много неща й липсваха.

— Липсват ми френските модни списания и таблоидите. Най-много ми липсва „Ел“. Дори „Пари Мач“.

— Би трябвало да ги има в „Юнивърсъл Нюз“ на „Бродуей“ и „Брум“ — обясни Мари-Елен. — Там можеш да си пиеш кафето и да почетеш. Нещо друго?

Делфин почувства как се усмихва. Беше нещо толкова незначително, но приличаше на истински подарък.