Джей Съливан - Диамантите са завинаги

— Няма ми ги френските продукти — с раздразнение сподели тя една вечер.

— Просто кажи „липсват ми френските продукти“ — поправи я Пи Джей. — Иначе звучи, сякаш си ги загубила.

Предложи й да отиде до „Феъруей“, ако иска да бъде впечатлена. Магазинът предлагаше достатъчно голям избор, но в нейното съзнание пазаруването във „Феъруей“ бе истинска война — клиентите се блъскаха, продавачите от деликатесния щанд крещяха: „Следващият! Следващият! Следващият!“ още преди да е намерила точните думи.

Всичко в Ню Йорк се движеше прекалено бързо; усещаше как скоростта я помита, обърква. Мислеше си, че сигурно щеше да е различно, ако имаше приятели. Обмисляше дали да не отиде в посолството, за да попита къде се събират сънародници. Обаче не беше от хората, които участват в групи. Нямаше да знае какво да каже, нито как да се държи. Приличаше й на отчаян ход. Оставаше й кръгът на Пи Джей: съучениците му бяха млади музиканти, някои здраво се бореха, други се справяха добре, но никой колкото него. Всички имаха класическо образование, но единствен Пи Джей бе изкусен интерпретатор. Струваше й се, че му завиждат, макар той да отричаше. Един от тях, мъж, когото наричаха Кламс, по цял ден пушеше марихуана. Пи Джей му плащаше, за да гледа кучето му в апартамента си в Бруклин, когато пътуваше. Тя го уверяваше, че няма проблем да се грижи за Чарли, макар да не й се искаше особено, но Пи Джей каза, че се тревожи за приятеля си и искал да има повод да му дава малко пари.

Понякога тя пътуваше с него, но не искаше да ходи в Европа, още не. Не се чувстваше комфортно, когато новият й свят се застъпваше със стария. На едно тържество след концерт с оркестъра на Монреал, първият обой се приближи към нея и каза:

— Сигурен съм, че сме се срещали преди.

Бяха се срещали на вечеря в апартамента й в Париж, но Делфин просто сви рамене и каза, че не може да си спомни.

В Париж с Анри бяха известни и всички, които общуваха с тях, го знаеха. Сега тя бе просто придатък към Пи Джей. Когато пътуваха заедно, чуваше единствено: „Сигурно много се гордеете с него.“ Когато я питаха с какво се занимава, тя обясняваше, че работи с недвижими имоти, и виждаше как погледите им угасваха от липса на интерес.

Беше се запознала с две музикантки, чиято компания й допадаше. Едната, Дженифър, беше почти на нейната възраст. Беше от Калифорния, дъщеря на прочут челист, самата тя вече прочута челистка. Другата — Наташа — беше малко по-възрастна, висока, красива, родена и отраснала в Манхатън. Флейтистка в Нюйоркската филхармония. Делфин два пъти ги бе канила на гости със съпрузите им. Приготвяше традиционни френски ястия: домашна тиквена супа, салата, месо, сирене, естествено, и десерт. Видимо всички се забавляваха. Наташа й изпрати цветя след първото гостуване, а след второто — мила бележка, написана на ръка. Но така и не получи обратна покана. Делфин сподели с Пи Джей, че се чувства засегната от това. Чудеше се дали не е сбъркала с нещо.

— Не ставай глупава — отвърна той. — Хората в Ню Йорк не ходят много по гости. Имам приятели от десет години и никога не съм стъпвал в апартаментите им.

Това й се струваше странно. Защо ли американците бяха толкова въодушевени и сърдечни на повърхността, а всъщност не искаха да споделят нито частица от себе си? Беше си представяла, че преместването в Америка няма да е по-трудно от смяната на Монмартър с буржоазния квартал на Анри на левия бряг, но сега разбираше колко е била глупава.

На купоните в Ню Йорк, на които Пи Джей я водеше, всички говореха толкова бързо, че тя не ги разбираше. Години наред бе работила с американци и се гордееше с английския си, но едва сега проумяваше, че в деловите отношения хората говорят бавно, за удобство. Тук просто очакваха от нея да се съобразява с тях.

На вечерите в Париж всички на масата разговаряха заедно. В Ню Йорк обичаха да се разделят по двойки и да разговарят само с по един човек, обикновено от същия пол. Намираше това за ужасно отегчително. Жените все я разпитваха за Париж. Разказваха й за ваканциите си там и я питаха какви различия намира между Франция и Щатите. Искаха да знаят как така парижанките остават слаби въпреки изкусителните сладкиши, сирена и вина, какъв овлажняващ крем за тяло използва преди лягане.

Нюйоркчанките бяха обсебени от французойките, въпреки че и те бяха красиви. Имаше чувството, че се стремят към съвършенство. Съвършени дрехи, съвършени тела, съвършени коси. В Париж бяха далеч от съвършенството — зъбите може и да не са идеално прави, гримът може да не е правилно положен — и въпреки това жените излъчваха увереност и грация, каквито липсваха на американките. Но, естествено, не можеше да им го каже.