Джей Съливан - Диамантите са завинаги

Светофарът се смени, тя тръгна към Пол Лойд и му махна.

— Това трябва да е Чарли! — отбеляза той, когато го доближиха.

Кучето го погледна и прие с помахване на опашката енергичното почесване зад ушите.

— О, виж го само. Момчетата ще се влюбят в него. Още не сме им казали, тъй като не искахме да им даваме напразни надежди, в случай че нещо не се получи.

Делфин се усмихна.

— Сигурна съм, че ще му осигурите прекрасен живот.

Той се наведе към Чарли и му заговори:

— В момента Стефани е в „Петко“ да ти купи креватче и няколко играчки, каквито Лъки Пени обичаше, и лакомства — нареждаше със закачлив бебешки тон. — Лакомства, лакомства, лакомства. Обичаш ли лакомства? Обичаш ли лакомства? Обичаш, обичаааш! — Изправи се, подръпна тениската си и заговори нормално: — Взех си един ден отпуска. Ще приберем децата от училище, а той ще ги чака на задната седалка. Нямам търпение. Донесох му малко бекон. Да му го дам ли?

— Разбира се — каза тя. — Вече е ваше куче.

Той измъкна найлонов плик от джоба на панталоните си и откъсна половин парче пресен бекон.

— Ще седнеш ли? — попита той.

Чарли седна и изяде месото.

— О, какво добро момче! Какво добро момче!

В Париж кучетата бяха навсякъде — лежаха в краката на стопаните си в кафенета на открито, послушно ги следваха по петите без каишка по улиците, разхождаха се из скъпите бутици. Но французите не ги глезеха както американците. Тук имаше кучешки площадки и плащаха на хора да ги извеждат следобед на групи по десетина. Тя почти очакваше Пол Лойд да му сложи бебешка шапчица и залъгалка в устата. А тъпият Чарли, какъвто си беше американец, се наслаждаваше на всяка секунда.

Бе очаквала известна съпротива от него, но щом Пол Лойд отвори вратата на колата, Чарли скочи вътре.

— Опа, хайде да се вържем с кучешкото коланче — каза Пол и се пресегна към задната седалка. Делфин учудено повдигна вежди.

Преди да си тръгне, Пол взе ръката й между дланите си.

— Благодаря ви много. Нямате представа какво означава това за нас. — Сякаш току-що му беше дарила един от жизненоважните си органи.

— Искате ли да останете за миг насаме, за да се сбогувате? Мога да се поразходя.

Делфин поклати глава.

— О, не. Вече се сбогувахме.

Той остана объркан. Вероятно я мислеше за безсърдечна французойка, какво да очаква от нея?

Беше ли безсърдечна? Знаеше, че така най-силно ще нарани Пи Джей, но не беше жестоко. Жестоко би било да му върже една тухла на врата и да го пусне в Ийст Ривър. Чарли щеше да хареса живота в голяма къща край морето, щеше да бъде обожаван. А и след онова, което Пи Джей й причини, нямаше прекалено ужасна форма на отмъщение.

Знаеше, че не може да очаква съчувствие. Самата тя бе измамила съпруга си и сега на свой ред беше измамена. Страничен наблюдател би казал, че е получила онова, което заслужава. Все пак не беше ли човешко да очаква, че може да е изключение от правилото? Да се надяваш, че светът може и да разбере мотивите ти дори когато самата ти не ги разбираш?

Тя се обърна към сградата и запали цигара. Една жена държеше ръката на малкото си момиченце няколко метра по-нататък и правеше онова, което всички майки в Ню Йорк правят — постоянно учат децата си на разни неща, защото трябва да бъдат съвършени! И не само това, но и всички наоколо трябваше да го знаят!

— Какво виждаш, Ела? — високо попита тя.

— Калинка.

— Точно така! А какъв цвят е тя?

— Червен.

— И?

— Черен.

— Много добре!

Тези нюйоркчанчета вероятно нямаха и миг спокойствие, докато не отидеха в колеж.

Когато Делфин мина край нея, жената се обърна и я прониза с убийствен поглед, втренчена в цигарата й. Нюйоркчани заклеймяваха пушенето, сякаш не се самоубиваха с пристрастието си към диетична сода, коктейлите и въглехидратите. Делфин нагло й се усмихна.

Да видиш майка в делничен ден беше рядкост. Повечето деца наоколо бяха бели, с тъмнокожи детегледачки, които бутаха отегчено количките им и говореха по телефоните си. Във Франция имаха страхотна система за дневна грижа. Не бе мислила по този въпрос, докато не дойде в Щатите, но беше нещо, с което можеха да се гордеят.

— Внимавай. — Жената дръпна момичето към себе си, сякаш Делфин щеше да му прогори дупка.

Тук майките бяха много наплашени. Внимавай! Чуваше ги да крещят това в парка, на тротоара, когато слизаха от автобуса. Внимавай, внимавай, внимавай! С такъв прокобен тон, сякаш целият живот е низ от дебнещи опасности.

Когато стигна „Уилфред“, тя се подготви за въпросите на портиера, но той не я попита за Чарли. Може би си помисли, че е оставила кучето при ветеринаря, на фризьор или на курс по САТ. В този квартал кучетата имаха социални ангажименти почти колкото децата.