Джей Съливан - Диамантите са завинаги

Той се усмихна.

— Оценявам го, наистина.

Тя усещаше как уискито притъпява усещанията й. Въртеше й се една идея, която вероятно не беше добра, осъзнаваше го, но продължи:

— Искаш ли да ти кажа нещо, което ще разсее мислите ти? — попита тя.

— Да, разбира се.

— Добре, но да знаеш, че ти го казвам само защото няма да можеш да мислиш за нищо друго, след като го чуеш.

— Изглежда пикантно. Давай.

— Загубих единия пръстен.

Той ококори очи.

— Определено не си представях, че ще чуя точно това. Давам ти шест плюс за елемента изненада. Сигурно разбираш, че Джеф ще те убие.

Почувства се истински доволна, че го накара да се усмихне.

— Не си ли бесен?

— Не. Ще го намерим, нали? Провери ли си джобовете? Да не си го пробвала тайничко или нещо подобно, и после да си забравила?

— Ха! Не. И двата пръстена стояха в кутийките си и в торбичката от бижутерския магазин. Оставих ги в кухнята. Тази сутрин едната кутийка липсваше.

— Взе ли отпечатъци?

— Не, но имам заподозрян.

— Оливия ли?

— Точно така.

— Казах на Джеф, че щом сме поканили Ейва, трябва да поканим и децата на Мей на сватбата. Така е редно. Но знаеш ли… Мей. Той не искаше да има нищо общо с нея.

— Напълно го разбирам. Сигурен ли си, че не си ми ядосан?

— Пръстените означават много за Джеф — отвърна той. — За мен — не чак толкова. Исках просто да купя нещо от „Блу Найл“ и да приключим.

— Какво е „Блу Найл“?

— Сайтът, от който можеш да си купиш диаманти с голяма отстъпка. Откровено казано, аз изобщо не исках да нося диамант.

— Браво на теб.

— Не поради хуманни съображения, а защото ги намирам за сладникави.

Тя се разсмя.

— Охо.

— Няма нищо специално в тях. Всички жени в „Денис“ имат по един.

— Кога за последно си бил в „Денис“?

Той се ухили.

— Все пак сме мъже. Не съм чувал мъжете да носят диаманти. Но според Джеф е модно. Казва, че след пет години всички мъже ще имат.

— Хм.

— Знаеш ли, че вече можеш да си купиш неконфликтни диаманти — каза той. — Има такива мини в Канада. Предлагат ги с лазерен отпечатък на микроскопична полярна мечка, кленов лист или нещо подобно.

— Да, чух, че дори някои от канадските мини са собственост на „Де Беерс“ — отвърна тя.

— О… Ами да, има дори и изкуствени диаманти. Правят ги в микровълнова фурна. Една фирма пък произвежда диаманти от пепелта на кремирани мъртъвци.

— Това е най-ужасяващата история, която съм чувала.

— Знам! Джеф наистина имаше фикс идея да си измислим сами пръстените. Така и стана в крайна сметка. Искаше да са уникални.

Кейт кимна. Прииска й се да сменят темата.

— Добре ли си? — попита Тоби.

— Да, напълно. Малко се понапих.

— Не, имам предвид изобщо. От известно време се каня да те питам. Изглеждаш някак различна. Отначало си мислех, че е въпрос на време — заради преместването тук и всичко около това. Но сега не съм толкова сигурен.

— Тук ми харесва — увери го тя. — И, естествено, обичам Дан и Ейва. Макар че се чувствам някак изгубена. Работата ми липсва. Имам чувството, че загърбих всичко, на което държа.

— Искаш ли да се върнеш в Бруклин?

— Част от мен го иска, но Дан е много по-щастлив тук.

Винаги се бе чудила на хора, които напускаха Ню Йорк. Докато живееше там, приятелките й постоянно разправяха колко по-хубав бил животът на друго място. Беше се впускала точно в такива разговори: „В Остин никога няма да ти се наложи да търпиш студа! Можеш да си наемеш къща за жълти стотинки! А в Портланд, Мейн, щом отвориш очи сутрин, виждаш океана!“

Но когато някой просто спре да говори и наистина напусне града, положението се променя. Да, Ню Йорк е като трън в петата, но си е Ню Йорк. Предполагаше, че да посещаваш разни места и да си останеш нюйоркчанин е едно, а да се преселиш — съвсем друго. Бившата й шефка живееше в Хорс Кънтри близо до Ню Джърси и пътуваше всеки ден. Веднъж бе казала на Кейт, че има моменти, в които направо й писва. Кейт очакваше своя момент. Някакъв душевноболен я събори на улицата, когато беше в начална бременност. Успя да се хване, преди да падне, но беше опасен инцидент и дни наред след това се питаше: „Това ли е знакът? Приключих ли с Ню Йорк?“ После обаче продължи да живее по обичайния начин. Година преди това в един горещ августовски следобед бе видяла как младо момиче пресича релсите и бе прегазено от влак №6. Кейт се бе свлякла на земята. Като се прибра, призна през сълзи на Дан: „Край. Повече не мога да живея в тази тъпканица и да споделям болката на всички.“ Но на следващата сутрин сълзите й бяха пресъхнали и тя се качи на влака, както обикновено.