Джей Съливан - Диамантите са завинаги

В крайна сметка решителната стъпка не беше нейна. Дан искаше още едно дете. Искаше дървета, ливади и простор. Искаше съвместният им живот да бъде по-лесен, отколкото бе в Бруклин. Искаше да й спести обсебването от трагедии и да й предостави простички удоволствия. Кейт искаше същото, на теория, макар понякога да си мислеше, че не е създадена за спокоен живот. Все търсеше конфликтите — вестниците и сайтовете допълваха информацията.

— Защо не поговориш с Дан за това? — попита Тоби. — Вие сте най-сплотената двойка, която познавам. Можеш да му кажеш всичко.

— Не е това — отвърна тя. Знаеше, че може да каже на Дан абсолютно всичко и той дори би й помогнал да открие начин, за да се получат нещата. Но това бе толкова далеч от неговите желания. Единият трябваше да се жертва. Това бе най-трудното в един брак или отношения като техните: надеждите, страховете и щастието на единия зависеха от другия. Когато престанеш да приемаш тази зависимост, свършваш като родителите й — затъват в горчилка, гняв и самота.

— Харесвам Дан, но ти никога не си била от хората, които ще допуснат очакванията на другите да диктуват положението — каза Тоби. — Не започвай сега.

Тя се усмихна.

— Две хиляди и дванайсета сме — продължи той. — Не може ли да работиш дистанционно или да оставаш в града по няколко дни седмично, когато Ейва тръгне на училище? Знам колко обичаше работата си. Не ти ли се струва, че се отказа прекалено рано?

Думите му я стреснаха и трогнаха — дори в специалния си ден мислеше за нея.

— Може би си прав — каза тя и стисна ръката му.

В единайсет мобилният й телефон звънна.

Делфин позна номера.

Беше Пол Лойд. Когато й се обади преди няколко дни, й се стори приятен. Обади се в отговор на обявата й в интернет, за да каже, че с жена му живеели на два часа път от нея, в Медисън, Кънектикът, в къща на три пресечки от океана и имали около два декара двор. Имали шестгодишни момченца близнаци, които тежко преживявали загубата на басета им Лъки Пени, споминала се наскоро, на четиринайсетгодишна възраст.

— Вашият Чарли много прилича на нея — каза Пол Лойд с тон, от който личеше, че и той трудно преживява загубата.

В рекламата бе приложила снимка на Чарли и кратко описание, в което се казваше, че е четиригодишен, отлично възпитан и си търси грижовни стопани.

— Мога ли да попитам защо го продавате? — попита мъжът.

— Имам тежка алергия — отговори тя и така сложи край на всички въпроси.

Сега, още щом се обади, той й каза, че е в колата на десет минути път от дома й. Тя му обясни, че ще го чака на ъгъла на Седемдесет и втора и Сентрал Парк Уест.

Делфин грабна огромната си мека чанта от дрешника в коридора, сложи вътре любимите играчки на Чарли, одеялцето, купичката с неговия монограм и останалото от органичната кучешка храна, която Пи Джей купуваше за петдесет долара пакета. После отиде до банята и щракна повода на каишката му.

— Хайде — подкани го тя. — Време е за разходка.

Той вдигна скептичен поглед към нея.

— Какво? — попита тя. Вярно, че бяха живели заедно в този апартамент почти година и никога не бяха излизали на разходка само двамата. Може би беше малко пресилено да се каже, че са живели заедно. Всеки от тях живееше с Пи Джей, без да обръща внимание на другия.

Чарли лежеше на плочките в банята като пън.

— Хайде — подръпна го тя. Той изръмжа в знак на протест, но след минутка стана и я последва в коридора, в асансьора и през фоайето, където старият ирландец бе сменил младия руснак на портиерския пост.

— Здравей, Чарли, как си, момче? — поздрави той с тежкия си акцент.

Изминаха разстоянието от три пресечки болезнено бавно. Чарли се тътреше зад нея и пъхтеше от жегата. Токчетата й чаткаха по тротоара. Горещият вятър галеше кожата й под роклята.

Когато стигнаха до парка, тя забеляза джип с регистрационна табела от Кънектикът, спрял пред автобусната спирка. Пол Лойд излезе. Изглеждаше точно както си го представяше — едър здравеняк, типичен баща от предградията, като от сериалите. Беше облечен с бермуди, каквито носеха всички американци, гуменки и бели чорапи до глезена. Във Франция мъжете, които тя познаваше, искаха да останат привлекателни и след брака. Телата им, дрехите им, уханията им. Тогава го приемаше като нещо естествено. Американците пиеха много бира и надебеляваха. Жените им, изглежда, нямаха нищо против. След няколко месеца съвместен живот дори Пи Джей бе пуснал корем и тя се хвана, че все го наблюдава — как го оставя да си виси в нейно присъствие и как го гълта всеки път, когато се погледнеше в огледалото или излизаше на сцена. Когато пикаеше сутрин, оставяше вратата на банята отворена. Делфин му каза, че намира този навик за отвратителен, но той твърдеше, че бил положителен знак. Чувствал се напълно комфортно с нея. Тогава тя се сети за Анри, който за шестте години брак нито веднъж не бе пропуснал да затвори вратата на банята.