Джей Съливан - Диамантите са завинаги

— Много ми е мъчно, че е станало така — увери го Кейт.

— Не е заради това, честна дума — отвърна той. — Всъщност без нея ще стане по-лесно.

— Тогава какъв е проблемът?

Той заговори смирено и бавно, нещо нетипично за него.

— Как да ти обясня? Добре. Ами, когато се преместих в Ню Йорк в края на осемдесетте, щом някой умреше от СПИН, в „Таймс“ съобщаваха, че еди-кой си е загубил дългогодишния си приятел. Никога не пишеха — съпруг или партньор, а просто „дългогодишния си приятел“. Спомням си, че скоро след като се запознахме, с Джеф говорихме по този въпрос и той се ядоса. Според него това било омаловажаване на фактите. Трябвало да кажат нещо много по-значимо, като партньор или любим. Аз просто не можех да повярвам, че хората ще го приемат. Те трудно го приемаха дори когато използваха евфемизми.

— И? — подкани го тя.

Питиетата пристигнаха и те отпиха по глътка.

— Като дете си мислех, че съм болен и никога няма да бъда нормален. Наблюдавах родителите си, баба си и дядо си, лелите и чичовците си. В гимназията виждах как хората си намират момичета, а аз знаех, че ще остана завинаги сам. Сам до смъртта си, а оттам — в ада. В Ню Йорк понятието ад има отвлечен смисъл. Но там, където отраснах, ад съществува. Говоря за ад с главно „а“, като име на щат, като Синсинати. Често лежах буден и си мислех за това. Понякога дори съм мислил за самоубийство. Децата ме подиграваха безмилостно, сигурно защото усещаха, че съм различен.

Кейт го прегърна през рамо.

— Нашият пастор беше обсебен от това. Сега като си мисля, почти съм сигурен, че добре се прикриваше. Стоеше на амвона и — забравил войни, престъпления, глад, бедност — заклеймяваше най-страшното нещо на земята — хомосексуалността. Обясняваше как всичко това идвало от дявола, който се опитвал да изкуши мъжете да се държат така отвратително, за да ги подтикне към греха. Казваше, че всеки можел да се подаде на такива чувства, но трябва да се борим с тях. Според него сякаш цялата Библия се свеждаше до Содом и Гомор — бог мразел гейовете и разрушавал цели градове, за да го покаже. Баща ми побесняваше всеки път, щом се подхванеше тази тема. Ще си помислиш, че по стените на къщата ни пъплят рояци педалчета, толкова често говореше за това. Винаги ми се е струвало странно, още повече, че той всъщност не познаваше нито един гей. И тогава осъзнах, че ме подозира. Когато бях съвсем малък, ме биеше с колана си и естествено аз плачех. Кое дете не би плакало? Удряше ме, докато не млъкнех. Твърдеше, че това бил единственият начин да се увери, че няма да се извъдя някой женчо.

— Исусе! Какво правеше майка ти тогава?

— Понякога плачеше и се опитваше да го спре. Но повечето пъти не обръщаше внимание. Е, трябва да знаеш, че тогава не бях онзи Тоби, когото познаваш и обичаш. Бях добро християнче, на което ужасно много му се искаше родителите му да са доволни от него, затова и аз мразех гейовете. Мислех си, че заслужават да умрат, макар да осъзнавах, че донякъде и аз съм такъв. После, когато бях на петнайсет, една вечер в града арестуваха две момчета, които правели секс в кола. Едното не беше от града, но другото бе синът на зъболекаря и ходеше редовно на църква с родителите си. Беше двайсетгодишен. Изпратиха го в някакво лечебно заведение във Флорида. Върна се след година, ожени се за едно нещастно момиче и си родиха две деца.

— Мамка му! — ядоса се Кейт. Никога не бе споменавал това пред нея, нито пред братовчед й. — Джеф знае ли за това?

Тоби кимна.

— Когато изпратиха момчето там, баща ми се развихри. На шестнайсетия ми рожден ден каза, че ще отидем на вечеря в града. Боготворях го. Дори на шестнайсет, когато трябваше да знам, че е съвършен загубеняк, толкова се гордеех, че получавам специално внимание от него.

Кейт кимна и пресуши чашата си. Махна на бармана за още две. Мъжът гледаше „Бар Наздраве“ на телевизора, който висеше над главата му, и това й се стори много забавно. Прииска и се да го сподели с Тоби, но попита:

— И какво стана?

— Издокарах се и баща ми ме заведе в един ресторант за скара. Поръча огромно количество алкохол — бърбън, текила, шотове с водка. Изпихме всичко. Това беше във времена, когато алкохол се сервираше след осемнайсет години. Можех да мина между капките, но все пак беше забранено. Да се натряскаш със собствения си баща! През цялото време си мислех: „Уха! Старият най-после ме третира като равен.“ Към края на вечерята се започна — педалите това, педалите онова. Спомням си, че каза, че обратните трябва да бъдат разстрелвани на място. Не се замислих много, защото такъв си беше баща ми. Излязохме от ресторанта и аз се отправих към колата. Но баща ми ме спря: „Не, не отиваме натам.“ Нямах представа накъде ме води. Главата ми се въртеше, но не се възпротивих. Изминахме пеша около петнайсет-двайсет пресечки и стигнахме до някакъв разнебитен жилищен комплекс. Баща ми натисна един от звънците и вратата се отвори. Каза ми: „Връщам се веднага“.