Джей Съливан - Диамантите са завинаги

Тя влезе в асансьора. Гледаше разсеяно отражението си в огледалото и остана изненадана от изпъкналите си скули и тъмните сенки под очите. Беше свалила шест килограма, без да иска, и изглеждаше болезнено слаба.

Докато цифрите над вратата светваха — трети етаж, четвърти етаж, пети, шести, — тя си представи какво щеше да си помисли Пи Джей, като се прибере. Сигурно щеше да реши, че е станал жертва на обир — напоследък пръдливите закръглени кученца бяха много желана плячка за крадците. Колко време щеше да му отнеме да открие истината? Може би с информация от портиера щеше да сглоби картинката или просто щеше да знае.

Тя сведе поглед към пръстена. Свали го и за момент го задържа на дланта си. За първи път го гледаше само като бижу. Беше много красив. Може би от едуардианската епоха или дори викториански. Камъните бяха поне три карата. Във Франция жените не носеха диаманти, по-малки от един карат — ако не можеш да си го позволиш, просто избираш не толкова скъп камък. Преди няколко години сапфирите бяха много популярни, но в Америка всички жени носеха диаманти във всевъзможни размери — от топки за голф до песъчинки.

Много бе мислила какво да направи и реши, че трябва да върне пръстена на законния му притежател. Сети се и за Страдивариуса, отнет преди толкова много години. Двете — пръстенът и цигулката — бяха свързани в съзнанието й: два предмета с огромна сантиментална стойност, които трябваше да останат в семейството. Всъщност този пръстен бе на майка му. Тя никога не бе искала да го дава на Делфин.

След като Пи Джей й го подари, Делфин се учуди защо майка му на драго сърце се раздели с такова зашеметяващо бижу, при това годежния й пръстен. Така и не попита Пи Джей, а когато накрая научи истината, й се искаше да не я бе чувала.

Пристигнаха в Ню Йорк от Париж в средата на август. Жегата беше непоносима. Делфин никога не се бе потила така. Това й напомни за тропиците — с влагата и безмилостната жега. Пи Джей каза, че се свиква.

Беше се освободил от ангажименти до края на месеца, освен от няколко участия на летни фестивали. Прекарваха времето си в разходки из града, а през уикендите пътуваха до Тенгълуд, където той пленяваше аудиторията с изпълненията си на Концерт №2 за цигулка в ми мажор от Бах. Един от критиците бе написал, че слушането на музиката, която той свирел на Страдивариуса, било „невероятно съвършено изживяване, с каквото нито една друга земна радост не може да се мери“.

Мениджърът на Пи Джей правеше всичко възможно да отклонява публикации в пресата за историята на Страдивариуса. Караше го да дава по две-три интервюта на ден по телефона, за музикални сайтове и за Националното радио. След като веднъж го чу да обяснява: „Предишният собственик беше французин колекционер“, Делфин започна да излиза от стаята в тези моменти. Анри. Мисълта за него прониза сърцето й, сякаш едва в този миг осъзна истината.

Когато Пи Джей излизаше от апартамента със Страдивариуса в обикновен черен калъф за цигулка, я обземаше особена смесица от страх и вълнение. Анри го третираше като музеен експонат, но за Пи Джей той беше любимият инструмент, предназначен за свирене.

Като се връщаше от път, й разказваше най-невероятни истории. В Германия една стюардеса настояла да сложи Страдивариуса при багажа отгоре, където го затрупала със спортни чанти и лаптопи. В Япония бил принуден да му купи отделен билет.

— Това е нелепо! — повтаряше тя, а Пи Джей само повдигаше рамене и допълваше: „Цигуларите пак сме добре. Челистите винаги трябва да купуват билети за инструментите си. А барабанистите дори не могат да си вземат инструментите, защото са прекалено големи.“

— И какво правят? — попита тя.

— Трябва да си наемат там, където отиват. Представяш ли си? Веднъж бил задържан цели три часа от летищните власти в Полша. Каза ли му, че трябва да представи доказателство, че е собственик на Страдивариуса. Накрая дошъл на смяна друг служител, който бил на негов концерт с Варшавската филхармония предната вечер.

— Поиска ми автограф и ме пусна да си вървя — обясни Пи Джей. — Ако не беше той, сигурно още щях да седя в онази мизерна дупка. Явно вече ще трябва да си нося документите.

— Трябва — каза тя. — Има толкова много тъжни примери за това какво се случва, когато липсват документи.

— Така ли?

Той преглеждаше пощата си на малката масичка във фоайето.

— Чувал ли си, че нацистите са отнемали цигулки като твоята от собствениците им? — попита тя.