Джей Съливан - Диамантите са завинаги

Остана шокирана, когато американка, която едва познаваше, се приближи към нея на някакво тържество и се хвърли в прегръдките й за поздрав. Самата тя имаше естествен порив да целува хората по двете бузи, когато се запознава с тях, но откакто разбра, че това тук не е прието, преценяваше как да постъпи според човека. Пи Джей каза, че нюйоркчани го намирали за очарователно и толкова френско. Тъкмо в това беше въпросът. Тук носеше своята националност като костюм. Това бе първото, което хората виждаха у нея, единственото, което я правеше специална. Никой не се интересуваше дали е забавна, интелигентна или ужасна. Беше французойка и толкоз.

През есента и началото на зимата прекарваше дните си в обзавеждане на апартамента с ентусиазъм, който удивяваше Пи Джей. Понякога, докато закачваше пердета или вадеше сребърни съдове от опаковките им, той свиреше на цигулката в съседната стая и сърцето й преливаше от любов. Оставяше се чувството да я завладее изцяло и да разсее всички съмнения. Това бе трайно състояние и щеше да се чувства добре само ако успееше да приключи с обзавеждането, да получи американска виза или да си открие банкова сметка. Засега ползваше френската си кредитна карта, а когато й трябваха пари в брой, взимаше от Пи Джей. Той държеше дебела пачка стодоларови банкноти в чекмеджето с чорапите и й бе казал да си взема колкото иска, но понякога това й се струваше странно. Накрая може би щеше да си намери работа като преводач. Това също щеше да помогне.

В началото нямаше нищо против пътуванията му. Завръщането му беше вълнуващо, а и години наред й бе липсвало удоволствието от малко усамотение. Но с наближаването на празниците започна да се чувства самотна. Беше свикнала с постоянното присъствие на Анри и понякога се улавяше, че мислено разговаря с него. Чудеше се какво ли ще прави на Коледа, дали ще остане сам вкъщи, или ще реши да прекара уикенда в Бретан с родителите си, които несъмнено щяха да го поглезят и да го нагостят с коледен сладкиш и яйчен пунш в опит да удавят мъката му. На Бъдни вечер майката на Анри щеше да се извини и да излезе, за да поплаче и да пуши „Житан“, да разглежда старите албуми на Жозефин, починалата преди петдесет години дъщеря. Хенри и баща му щяха да се въртят неловко, несигурни какво да правят с такава неутолима тъга.

Единственият път, когато бяха говорили за деца, Пи Джей й каза, че не настоява да имат. Но тя си даваше сметка, че той е млад, и се чудеше дали нямаше да съжалява за избора си. Помисли си за Анри, който бе искал да има своя малка Жозефин. Щеше ли да е по-добре, или пък по-зле, ако му беше родила дете?

Делфин бе контактувала с него само три пъти — по електронната поща. Първият път бе по работа: дали знае къде се намират някакви важни документи в магазина. Второто съобщение бе пуснато в три сутринта парижко време, молеше я да се върне вкъщи. Тъй като не му отговори, той й писа отново, този път да й разкаже за прекрасно изпълнение, на което присъствал в Парижката опера. Това съобщение бе толкова сухо, сякаш го изпращаше на баба си.

След няколко месеца в Щатите една сутрин тя се събуди, обзета от ужас за гроба на баща си.

— Нищо няма да му стане — увери я Пи Джей. — Не се безпокой.

— Ако никой не се грижи за гроба му дълго време, ще го изкопаят и ще го преместят в някоя анонимна крипта — каза тя.

— Исусе, колко варварско! — възмути се той.

Тя повдигна рамене. Такъв беше редът.

Тази мисъл я преследва няколко дни и я накара да пише на Анри. Помоли го да отиде и да остави цветя. Той й отговори, че вече го е направил, а на нея й се прищя да го обсипе с целувки на благодарност.

При всеки звън на телефона се надяваше да е той, макар че, естествено, не знаеше как да я открие. Беше се сдобила с американски мобилен телефон скоро след преместването си в Ню Йорк, но нямаше на кого да даде номера си. Търсеше я единствено Пи Джей, за да я пита как е минал денят й.

В средата на декември Делфин отиде да чуе изпълнение на Пи Джей като солист на филхармонията. Щом той излезе на сцената, тя се наведе напред, подпря брадичка на ръцете си и затвори очи, за да попие всеки тон. Звуците бяха божествени. Имаше нещо опияняващо във факта, че го бе слушала как разучава произведението седмици наред, а сега светът щеше да чуе онова, което е било само нейно. Искаше й се да разкаже на непознатите до нея колко нощи бе правила на този мъж печени сандвичи със сирене след репетиции, как бе седяла по нощница да го гледа как ги яде.