Остана шокирана, когато американка, която едва познаваше, се приближи към нея на някакво тържество и се хвърли в прегръдките й за поздрав. Самата тя имаше естествен порив да целува хората по двете бузи, когато се запознава с тях, но откакто разбра, че това тук не е прието, преценяваше как да постъпи според човека. Пи Джей каза, че нюйоркчани го намирали за очарователно и толкова френско. Тъкмо в това беше въпросът. Тук носеше своята националност като костюм. Това бе първото, което хората виждаха у нея, единственото, което я правеше специална. Никой не се интересуваше дали е забавна, интелигентна или ужасна. Беше французойка и толкоз.
През есента и началото на зимата прекарваше дните си в обзавеждане на апартамента с ентусиазъм, който удивяваше Пи Джей. Понякога, докато закачваше пердета или вадеше сребърни съдове от опаковките им, той свиреше на цигулката в съседната стая и сърцето й преливаше от любов. Оставяше се чувството да я завладее изцяло и да разсее всички съмнения. Това бе трайно състояние и щеше да се чувства добре само ако успееше да приключи с обзавеждането, да получи американска виза или да си открие банкова сметка. Засега ползваше френската си кредитна карта, а когато й трябваха пари в брой, взимаше от Пи Джей. Той държеше дебела пачка стодоларови банкноти в чекмеджето с чорапите и й бе казал да си взема колкото иска, но понякога това й се струваше странно. Накрая може би щеше да си намери работа като преводач. Това също щеше да помогне.
В началото нямаше нищо против пътуванията му. Завръщането му беше вълнуващо, а и години наред й бе липсвало удоволствието от малко усамотение. Но с наближаването на празниците започна да се чувства самотна. Беше свикнала с постоянното присъствие на Анри и понякога се улавяше, че мислено разговаря с него. Чудеше се какво ли ще прави на Коледа, дали ще остане сам вкъщи, или ще реши да прекара уикенда в Бретан с родителите си, които несъмнено щяха да го поглезят и да го нагостят с коледен сладкиш и яйчен пунш в опит да удавят мъката му. На Бъдни вечер майката на Анри щеше да се извини и да излезе, за да поплаче и да пуши „Житан“, да разглежда старите албуми на Жозефин, починалата преди петдесет години дъщеря. Хенри и баща му щяха да се въртят неловко, несигурни какво да правят с такава неутолима тъга.
Единственият път, когато бяха говорили за деца, Пи Джей й каза, че не настоява да имат. Но тя си даваше сметка, че той е млад, и се чудеше дали нямаше да съжалява за избора си. Помисли си за Анри, който бе искал да има своя малка Жозефин. Щеше ли да е по-добре, или пък по-зле, ако му беше родила дете?
Делфин бе контактувала с него само три пъти — по електронната поща. Първият път бе по работа: дали знае къде се намират някакви важни документи в магазина. Второто съобщение бе пуснато в три сутринта парижко време, молеше я да се върне вкъщи. Тъй като не му отговори, той й писа отново, този път да й разкаже за прекрасно изпълнение, на което присъствал в Парижката опера. Това съобщение бе толкова сухо, сякаш го изпращаше на баба си.
След няколко месеца в Щатите една сутрин тя се събуди, обзета от ужас за гроба на баща си.
— Нищо няма да му стане — увери я Пи Джей. — Не се безпокой.
— Ако никой не се грижи за гроба му дълго време, ще го изкопаят и ще го преместят в някоя анонимна крипта — каза тя.
— Исусе, колко варварско! — възмути се той.
Тя повдигна рамене. Такъв беше редът.
Тази мисъл я преследва няколко дни и я накара да пише на Анри. Помоли го да отиде и да остави цветя. Той й отговори, че вече го е направил, а на нея й се прищя да го обсипе с целувки на благодарност.
При всеки звън на телефона се надяваше да е той, макар че, естествено, не знаеше как да я открие. Беше се сдобила с американски мобилен телефон скоро след преместването си в Ню Йорк, но нямаше на кого да даде номера си. Търсеше я единствено Пи Джей, за да я пита как е минал денят й.
В средата на декември Делфин отиде да чуе изпълнение на Пи Джей като солист на филхармонията. Щом той излезе на сцената, тя се наведе напред, подпря брадичка на ръцете си и затвори очи, за да попие всеки тон. Звуците бяха божествени. Имаше нещо опияняващо във факта, че го бе слушала как разучава произведението седмици наред, а сега светът щеше да чуе онова, което е било само нейно. Искаше й се да разкаже на непознатите до нея колко нощи бе правила на този мъж печени сандвичи със сирене след репетиции, как бе седяла по нощница да го гледа как ги яде.
Читать дальше