Джей Съливан - Диамантите са завинаги

На Джеймс му се прииска да останат на двора и да не откриват тъжната ситуация от другата страна на вратата. Проверка на състоянието обикновено означаваше, че човекът е мъртъв, но имаше и изключения. Почти дочу гласчето на сина си: „Спи…“

Натиснаха звънеца веднъж, втори път. Не последва отговор. Джеймс се приготви да разбие вратата, макар че гърбът го скъсваше от болки и не бе сигурен дали ще има достатъчно сила. Но Морис натисна дръжката и вратата се отвори.

Отвътре къщата изглеждаше още по-голяма. Приличаше по-скоро на музей. Стояха в огромно антре с висок като в църква таван, широко огледало на стената и стенен часовник в ъгъла, спрял на единайсет и трийсет.

— Ехо! — завикаха те. — Ивлин? Ивлин, тук сме, за да ви помогнем!

Думите им отекнаха, но отговор не последва. Тръгнаха бързо от стая в стая, като продължаваха да викат. Джеймс запали лампата в трапезария, която беше голяма колкото първия етаж на къщата му. Беше изискано и обзаведено като в сериала „Династия“ — с голяма маса и кристален полилей. На едната стена имаше картина на две кучета в платноходка. На другата — по-тежка картина на кораб в позлатена рамка. Дебел слой прах покриваше всичко, сякаш никой не бе влизал в стаята от години. Прокара пръст по масата и остави широка следа. Прекоси кухнята, на плота имаше чепка изгнили, покафенели банани, от които се носеше противна сладникава миризма, и той запуши нос.

— Ивлин? — извика, макар да усещаше, че не е тук.

Влезе в кабинет. На стената до вратата бе закачена диплома от „Харвард“.

Въпреки всичко Джеймс се надяваше на някакво страхотно, невероятно обяснение с щастлив край, каквото би могъл да разказва като приказка за лека нощ на момчетата си. Останала сама на Коледа, Ивлин Пиърсол решила да замине за Хавай и да пробва подводно гмуркане за пръв път в живота си! Понякога Ивлин Пиърсол обичала да се качва на тавана с уокмен и касета на „Стоунс“ и да се изолира от света с дни… Онова, което не знаеше снахата на Ивлин Пиърсол, бе, че тя си има двайсет и четири годишен любовник, който живее на Нюбъри Стрийт, и е решила да прекара празниците при него.

И точно тогава Морис се провикна:

— Намерих я.

Джеймс отиде в хола, където старата жена лежеше в безсъзнание на пода. Беше облечена с памучна нощница на розови цветчета като на майка му. Изглежда, бе живяла единствено в тази стая. На канапето имаше грижливо сгънати дрехи, а голямата помощна масичка бе затрупана с вестници и коледни картички. Имаше и скрин, чийто плот бе покрит със семейни снимки. На една от крайните масички имаше отворена кутия за бижута, в която се виждаха всевъзможни лъскави скъпоценни камъни, нахвърляни безразборно. Отстрани стоеше пластмасова чаша за зъбните й протези, четка за зъби с оръфани косъмчета, шишенце с лосион и купчина книги с твърди корици.

Беше виждал тази сцена много пъти — стара дама в голяма стара къща, от която обитаваше само една-две стаи. Понякога защото се страхуват да се качват по стълби, но по-често защото не могат да приемат всичко да им напомня за покойните им съпрузи. Не искат да спят в леглото сами, нито да отворят гардероба и да видят изгладените им костюми. Джеймс се зачуди защо ли вратата беше отключена. Била е толкова беззащитна там, съвсем сама.

— Мисля, че е свършила, човече — каза Морис. — Погледни цвета на кожата й. Добър избор — да ритнеш камбаната на Коледа.

Джеймс клекна до нея и я хвана за китката. Кожата й беше студена, но му се стори, че напипва бавен пулс.

Знаеше, че тя няма нищо общо с майка му. Тази жена вероятно бе от онези надути богаташки, които не биха обърнали внимание на Мери Макийн… Но дори и така, беше Коледа, а тя бе нечия майка и беше съвсем сама. Джеймс искаше да я спаси. Прищя му се да събере всички изгубени души от работния си ден и да ги заведе у дома. Представи си как пристига при тъста и тъщата си за коледната вечеря. „Здрасти Том и Линда, запознайте се с бандата — това е лудият, бездомният расист, съпругата на човека с мозъчния инсулт, която не разбира нито една ваша дума, индийката студентка в «Харвард», която вероятно ще може да ни купи и продаде всички след десет години. Ето ги и родителите на покойния, прекрасен Лиам Стоун. И накрая, но не последна по значение, Ивлин.“

— Да пробваме — каза Джеймс. — Аз ще съм при нея.

Сложиха я на носилката и я изнесоха. Морис се качи зад волана и се обади на лекаря за разрешение, но още преди да приключи, Джеймс пусна монитора за пулса. Жената вдишваше само по четири пъти на минута, а пулсът и беше двайсет. Беше близо до последния си дъх.