Джей Съливан - Диамантите са завинаги

„Много стара и своенравна Пепеляшка, която няма никакъв шанс да се запознае с красивия принц“, помисли си тя, но отговори съвсем друго:

— Много ти благодаря.

Сега се разсмя, въпреки че се чувстваше нервна. Ако я бяха попитали преди две седмици, щеше да каже, че най-големите приключения в живота й са в миналото. А ето че живееше като кралска особа. Бяха й осигурили лимузина с шофьор за цялата седмица. Всеки ден имаше обяд, всяка вечер — парти, междувременно шопинг и разглеждане на забележителности.

Прииска й се баща й да е жив, за да види. Щеше да е невероятно горд. Ами старата й приятелка Дороти Дигнам от офиса — де да можеше да са заедно сега! Дороти бе починала преди по-малко от година. В некролога й пишеше, че е на деветдесет и две. Както се случваше при много жени, хората разбраха истинската й възраст в деня, когато почина.

Франсес мислеше за нея сутринта, докато бяха на обиколка в централата на „Де Беерс“.

— Погледнете горе — посочи едно от момчетата от пиар отдела, когато пристигнаха пред сградата.

Зрението й беше ужасно, дори с очила, но различи думите, изсечени в камъка над масивната врата: „Диамантите са завинаги“.

— Сигурно много се гордеете — рече той. — Тези думи са признати за едни от най-великите в света на рекламата.

— Знам, че е така — отвърна тя. — Радвам се.

Цяла седмица й повтаряха този комплимент и тя още не беше измислила по-добър отговор. Откакто пристигна, хората от „Де Беерс“ й повтаряха колко много означава работата й за тях. Тя беше невероятно горда, особено на този етап от играта, но в известен смисъл й се струваше, че мами. Същите тези думи не означаваха чак толкова навремето. Да, бяха добри, но никой не подскачаше от възторг. Просто имаха нужда от нещо, с което да оформят рекламата. Потръпна, когато си помисли какво можеше да се случи, ако бяха поискали нещо по-добро — всеки писател в отдела даваше стотици идеи, а най-добрите бяха изхвърляни, както стана с автомобилите „Едсел“.

В края на програмата тази вечер щяха да излъчат кратък филм–хроника за успеха на кампанията и тогава щяха да й дадат думата. Последната дума щеше да бъде на Мери Франсес Зерети. Поне за тази вечер.

До вечерята оставаха два часа. Отчаяно й се прииска да поспи малко. Проблемът беше, че още не беше измислила какво да каже, когато се качи на сцената. У дома на няколко пъти сяда да напише речта си, но все изникваше нещо друго, което привличаше вниманието й. Или някой звънеше на вратата, или даваха нещо интересно по телевизията, или изведнъж забравяше за „Де Беерс“. Тя, разбира се, открай време действаше по този начин. Творческите идеи изникваха, когато чакаше до последния момент — родени от необходимост и страх.

Дали да не започне с това. Може би трябваше да им каже, че съвсем не е великата творческа личност, за която я мислят, и онова, което сега почитат, можеше никога да не бъде създадено.

Стана. Цялото тяло я болеше от многото обикаляне. Бяха ходили да видят Лондонския Тауър, Оксфорд Стрийт, Британския музей, катедралата „Сейнт Пол“ и Уестминстър. Вчера отидоха с влак до Бат, чиято най-известна и почитана жителка бе Джейн Остин, макар на Франсес да й се струваше, че Остин е живяла тук не повече от три минути.

Тя беше спортна натура през целия си живот и докато кръстосваха града, бе твърде горда, за да признае, че напоследък рядко ходи пеша, освен от входната врата до края на алеята за автомобили. Сега обаче си плащаше. Не можеше да си представи как ще се качи на високи токчета вечерта. Те бяха средство за мъчение, нищо повече. Нямаше представа как жените ходеха непрекъснато на токчета. За нея бе напълно невъзможно да мисли трезво, докато стоеше на пръсти.

Спомни си младата Мерилин Монро, която предрече подобна съдба за старите хора. Мерилин така и не доживя старостта. По-точно казано, не й се наложи да остарее, зависи как погледнеш на нещата.

Франсес запя с висок дрезгав глас, докато влизаше в жълтия хол на апартамента. „Времето тече, младостта си отива и не можеш да се изправиш, след като се наведеш. Независимо дали си със схванат гръб, или схванати колене, пак се изправяш в «Тифани». Диамантите са най-добрите приятели на жените.“

Тръшна се на стола пред махагоновото бюро и погледна през прозореца към пищните зелени върхове на дърветата в Хайд Парк. Подпря брадичка в шепа, отпусна лакът на бюрото — поза, която бе заемала хиляди пъти, когато гонеше краен срок.

„Де Беерс“ бяха от кампаниите, които изискваха напълно нов подход. Записа си тази мисъл. Обикновено, когато пишеш реклама, искаш да подчертаеш, че се е появило нещо ново и вълнуващо. Само че с „Де Беерс“ беше тъкмо обратното. Не само че се опитваха да впечатлят обикновените жени и мъже — най-вече мъжете! — и да подчертаят, че диамантите са задължителни в брака, ами и да представят нещата, сякаш винаги е било така. Преди да започнат, диамантите бяха единствено за богатите. Сега всички, включително и майките им, си имаха.