Джей Съливан - Диамантите са завинаги

Джеймс й сложи система. Опита с глюкоза и „Наркан“, за да я събуди, но нищо не подейства. Взе да се опитва да напъха тръбата в гърлото й. Отне му пет минути, но най-сетне успя и започна да интубира. Почувства лъч надежда, макар да разбираше, че дори само тези манипулации са повече, отколкото тялото й може да понесе. Не можеше да направи нищо повече, освен да се моли. Каза „Аве Мария“, както го бе учила майка му, и забеляза, че мониторът отчете спадане на пулса на Ивлин Пиърсол на десет удара в минута и после линията стана права.

Когато разбра, че я е загубил, се разплака. Отначало тихичко, за да не чуе Морис. Беше я изпуснал. Не беше никакъв медик.

— Край — обяви след малко.

Чу партньора си да съобщава на диспечера:

— Внезапна смърт.

Мислите му се върнаха отново към дома й с хубавите мебели и претъпканата с бижута кутия. Неблагодарната й снаха, жената, която бе оставила възрастната дама съвсем сама на Коледа, щеше да наследи всичко това.

Помисли за собствената си съпруга, която беше толкова предана на майка му, колкото и на своята. Шийла заслужаваше всичко, но обикновено й се стоварваха само гадости. Как бе възможно животът да е толкова несправедлив? Знаеше, че бе тъп, детски въпрос, но все пак: Защо някои хора трябваше да се борят, а на други им идваше наготово?

Джеймс се отпусна назад, опита се да вземе глътка въздух и за пръв път забеляза пръстена на ръката й. Беше огромен, с два големи диаманта един до друг, всеки от които бе четири пъти по-голям от подаръка за Шийла. Бяха оградени от мънички диаманти, в случай че двата гигантски не бяха достатъчно впечатляващи. Знаеше колко бе платил за пръстена на Шийла. За този сигурно щеше да вземе десет пъти повече. Щеше да стигне за тавана, за печката и дори да остане.

В миналото бе имало случаи, когато си бе представял колко лесно е да открадне от пациентите си, но после се отвращаваше от тази мисъл. Така се почувства и сега, но никой не се грижеше за него, докато той помагаше на кого ли не. Някакво малко лайно бе обрало жена му. Макели го бе оставил да опере пешкира. С кого ли се опитваше да се мери?

До края на живота си щеше да се чуди какво се бе случило. Знаеше, че когато посегна и свали пръстена от ръката й, една голяма част от него рухна. Беше убеден, че ако бе лято, щеше да го свали трудно и нямаше да упорства.

Отпред светна надписът на Спешното.

Сърцето му биеше силно. По лицето му се стичаше пот. Той пъхна пръстена в джоба си, докато линейката спираше на паркинга.

Погледна към ръката й, покрита с мрежа от вени и бръчки като пътна карта. На единия й пръст се виждаше призрачнобяла ивица.

Галавечерята щеше да е пищно събитие. Двеста човека в балната зала на частен лондонски клуб, вечеря и танци, а всички големи клечки в „Де Беерс“ щяха да държат реч. Франсес нито познаваше тези мъже, нито бе разговаряла с тях до тази седмица, макар да бе работила за тях десетилетия. Оказаха се точно каквито си ги беше представяла — любезни хора с достойнство, но малко надменни и определено им личеше, че се къпят в пари.

Седмицата мина неусетно. Бяха дошли хора от „Еър“, които тя не познаваше, както и някои от старите величия, включително Уорнър Шели, който бе почти сляп. Той беше с придружител — като нея, — който да го отвежда до стаята му всяка вечер, за да се увери, че е пъхнал ключа в бравата.

Нямаше спор, че всички до един се бяха радвали на по-добри времена, дори фирмата „Еър“. По време на вечерята снощи тя наблюдаваше директор на двайсет и няколко години, който се обърна към дамата си:

— Господин Янг и господин Рубикам са тръгнали от нашата агенция.

Момичето изобщо не се впечатли.

Сега Франсес седеше в прескъпия си апартамент в „Дорчестър“, кацнала на ръба на леглото и пушеше.

Отпиваше мартини.

Преди десетина минути поръча само напитката от румсървиса. Красив англичанин в спретнат фрак й я донесе на сребърен поднос. Това й се стори декадентско и забележително глупаво. Само че Лу Хагопян й беше казал да си поръчва каквото пожелае, а на тази възраст тя бе готова да се подчини на подобна заповед. Щеше да е доста стресиращо, когато утре си тръгнеше за Пенсилвания и се озовеше в мрачните стаи на дома си, при кучето, което със сигурност се чудеше къде, за бога, се е дянала. Никога не го беше оставяла дори за една нощ.

— Искаме да се чувстваш като истинска Пепеляшка — заяви Хагопян по телефона, след като тя прие предложението да замине.