Джей Съливан - Диамантите са завинаги

— Тук мирише ужасно, Франсес!

Очевидно проклетата сигнална светлина беше изгоряла, а тя, незнайно защо и как, не беше забелязала. За нея нямаше особено значение, но те много се разтревожиха.

— Можеше да загинеш! — възкликна Хана и се разтича да отвори всички прозорци.

Горкият Хауард се просна на пода и започна да се занимава с печката.

Напомниха й за младите й братовчеди в Канада, които все й повтаряха, че трябва да продаде къщата и да отиде в някой от ужасните старчески домове. Глаукомата й се беше влошила през последните години, но иначе се чувстваше чудесно. Беше се съгласила да си вземе помощничка, която идваше три пъти в седмицата, за да оправи сметките и да се увери, че тя не е умряла.

— Оправих я — рече доволно Хауард и се изправи. — И така, Франсес. Кажи как си, по дяволите.

Тя се почувства безкрайно смутена и ги заведе в приятен ресторант в града. Надяваше се храната да ги накара да забравят за теча на газ. Поръча пържола и първото от двете мартинита, които винаги пиеше с обяда.

— Кажи за какво става въпрос, Хауард — подкани го тя, докато връщаха менютата на сервитьора.

Той се разсмя.

— Ти май не си губиш времето. Бях забравил каква си.

— На седемдесет и три съм. Няма за кога да си губя времето.

— Сега Лу Хагопян е председател на „Еър“ — започна той.

— Да, знам.

— Решил е да отпразнува петдесетата годишнина на „Еър“ с „Де Беерс“ подобаващо.

— Виж ти.

Много добре помнеше как се нахвърли на Джери Лок след двайсет и петата. „Къде ми е златният часовник?“ Усети вина, въпреки че Джери беше починал преди цяла вечност.

— Планират нещо забележително — рече Хауард. — Цяла седмица на празненства в Лондон, където е централата на фирмата. Всеки ден ще има обяд, всяка вечер — парти.

— Наистина забележително.

— Кулминацията ще бъде страхотна вечеря и отбелязване на твоя принос. Искат да кажеш няколко думи. Да разкажеш как си създала известната фраза.

Франсес остана поразена.

— Искат да присъствам?

— Да — потвърди Хауард. — Всички разходи са платени. Ти ще бъдеш звездата на шоуто.

Имаше толкова много неща, за които трябваше да мисли — че това е изключителна чест, че най-сетне получава онова, което й се полага. Единствената й мисъл обаче беше, че няма какво да облече. Сърцето й се сви. „Седем обяда и седем вечери със семейство Опенхаймер.“ Те едва ли щяха да се впечатлят от кафявия костюм с пола, който обличаше на службите в неделя.

— Не ти ли се ходи? — попита Хауард.

— Ще ти изпратят придружителка — добави жена му. — Тя ще ти помогне да се облечеш. Ще те наглежда.

Франсес осъзна едва сега защо са дошли лично. Сигурно Хагопян ги беше изпратил, за да преценят дали не е прекалено стара, прекалено немощна, дали няма да се напие от един коктейл и да каже нещо неприемливо. Дори тя самата не беше сигурна в отговора. От много време не бе ходила никъде, освен на църква и три пъти в седмицата да играе бридж. Не се беше качвала на самолет, откакто леля й почина преди дванайсет години.

— Може ли да си помисля? — попита тя. — Предложението е невероятно щедро, но трябва да премисля много неща.

— Разбира се — отвърна Хауард.

Ето че тя мислеше, или по-скоро се опитваше да мисли.

Макар че бяха минали почти двайсет години, откакто напусна „Еър“, Франсес все още се чувстваше свързана с агенцията. Поддържаше връзка с доста от старите колеги и съпругите им, главно в „Мериън“. От онова, което бе научила, новият „Еър“ в Ню Йорк по нищо не приличаше на „Еър“ във Филаделфия.

Следеше как върви работата им с „Де Беерс“. Преди десет години прочете статия в „Ад Арт Текнийкс“, в която се казваше, че „Де Беерс“ са поръчали реклама на стойност десет милиона долара на година. А самият картел изкарваше по два милиарда на година.

Това обаче беше в края на седемдесетте. Напоследък се чуваха слухове за неприятности. Преди няколко години Франсес изряза статия от вестника за важен спор, който „Де Беерс“ бяха повдигнали в Австралия, когато там били открити диаманти. Семейство Опенхаймер се бяха опитали да ги купят, както винаги обзети от желание да контролират целия световен добив. В миналото бяха получавали всичко, което искаха, с лекота, но някои хора от австралийското правителство се опънали и заявили, че „Де Беерс“ няма да платят справедлива цена и ги обвинили, че тъкмо те са отговорни за апартейда.

Запита се дали „Еър“, „Де Беерс“ и тя самата не са преминали възхода си и не е време да си вървят. Може би седмицата в Лондон бе посветена тъкмо на това. Да им напомни за по-добрите времена.