Джей Съливан - Диамантите са завинаги

— Защо? — попита Мег.

— Нямам какво да облека.

Жените избухнаха в смях.

— Значи си попаднала на правилното място, скъпа — обади се отново Рут. — Жените в тази стая имат купища дрехи. И повече бижута, отколкото им трябват! Ние ще ти помогнем.

— Наистина ли? — ахна Франсес.

— Разбира се — потвърди Мириам Тътъл. — Имам поне пет рокли, които висят в гардероба и събират прах, а ще ти стоят чудесно.

— Аз току-що си купих великолепна синя официална рокля за круиза — похвали се Роуз Томпсън. — Цветът много ще отива на тена ти.

Същата вечер в шест пристигнаха у тях, дванайсет автомобила се подредиха един зад друг в задънената уличка. Франсес ги наблюдаваше как се качват по предните стълби, ръцете им пълни с рокли, брошки, обувки и кожи, истинско модно дефиле.

— Влизайте, влизайте! — канеше ги тя и отвори мрежестата врата.

Влязоха в спалнята й, където върху тоалетката ги чакаха подноси с мартинита.

— Пробвай първо тази — настоя Рут и й подаде дълга права копринена рокля.

Франсес влезе в банята и я облече през главата.

Отвори вратата.

— Казвайте.

— Страхотно! — възкликна Мег.

— Все още имаш чудесна фигура, Франсес — отбеляза Мардж Самюълс. — По-често трябва да се докарваш.

Франсес се разсмя.

— Защо? За да разхождам кучето или да простирам?

Мардж сви рамене.

— То не се знае. Може да се запознаеш с някой готин англичанин там и да не се върнеш.

— Много се съмнявам.

Пробва роклите една след друга, докато приятелките й си казваха мнението — тази била твърде тясна в бедрата, онази прекалено къса, третата обаче била идеална за прием.

Бяха донесли много бижута и Франсес ги сложи всичките наведнъж, за да се посмеят — огромни рубинени обеци, десет колиета и шест гривни.

— Нали събитието е свързано със скъпоценни камъни — подхвърли Мег. — По-точно казано, с диаманти. Дължим ти ги, защото благодарение на теб сме получили бижутата си. Ако искаш назаем, заповядай. — Тя свали диаманта от пръста си и го хвърли на леглото, сякаш не беше най-ценната вещ, която притежаваше.

Франсес се запита дали Мег не е пийнала някое и друго мартини повече.

— Аз мога да ти предложа друг — каза Мардж. Свали красивия си годежен пръстен. — А, и това. — Подхвърли диамантената си халка.

— И още един — рече Роуз. Дръпна пръстена, но той не помръдна. — Чакай малко. — Изтича в банята и го пъхна под силна струя студена вода, докато той най-сетне не се измъкна.

— Така! — заяви доволно тя. — Готови сме!

Пусна го върху купчинката.

Всички жени свалиха диамантените си пръстени. Беше просто шега. Знаеха, че тя няма да ги вземе. Франсес обаче никога нямаше да забрави купчинката скъпоценни камъни, която блестеше пред нея.

В многото случаи, когато беше мислила по въпроса, Ивлин си казваше, че любовницата на сина й сигурно е красива. Тя обаче не беше, ни най-малко. Никол беше с обувки с дебели подметки и много къса рокля, въпреки че краката й бяха дебели и криви. Челото й беше прекалено високо и Ивлин бе готова да се закълне, че съвършено правата й коса е перука. Не можеше да стъпи дори на малкия пръст на съпругата на Теди. Това бе просто поредното късче от цялата тази нелепа история, която нямаше никакъв смисъл.

Ивлин ги покани. Вътрешно наддаваше писъци, крещеше и буйстваше от гняв.

— Ще ви закача палтата — бе единственото, което каза.

Не можеше да повярва колко различна е на повърхността от онова, което е отвътре. За момент се запита как е възможно човек да е сигурен в добрите чувства на другите. Дали проблемът не беше единствено у нея? Друга майка сигурно щеше да стисне момчето си за раменете и да го разтърси, докато не му потече кръв от ушите.

— Много ми е приятно да се запознаем — започна Никол и очите й се плъзнаха от килима към стенния часовник, стойката за шапки и масата, сякаш беше крадла, която оценяваше стойността на дома. — Леле, тази къща е невероятна. Имам чувството, че съм попаднала в музей.

Първия път, когато влезе в семейния дом на Джералд, Ивлин беше впечатлена от богатството, но бе достатъчно възпитана, за да не го покаже. По същия начин се беше държала и Джули, израснала в малка ферма в Орегон, но пък с маниерите на момиче, образовано при госпожица Потър.

— Донесохме ти цветя — рече Теди и й подаде подгизналия вързоп.

Ивлин го пое, без да среща очите му. Това „ние“ я прониза като стрела. Искаше да си тръгнат. Искаше Джули и момичетата да дойдат на обяд в неделя, да си побъбрят и да се посмеят, докато синът й седи в съседната стая и гледа телевизия с Джералд.