Джей Съливан - Диамантите са завинаги

Франсес можеше да потвърди със сигурност, че напълно е загубила представа за желанията и интересите на хората, които днес купуваха диаманти, ако рекламите, които „Еър“ пускаха, можеха да й послужат за ориентир.

За кралската сватба на принцеса Даяна и принц Чарлс преди няколко години тя бе чула клюката, че „Де Беерс“ са платили половин милион долара само за няколко минути телевизионно време за реклама. Това я озадачи, но когато телевизията навлезе с пълни сили, за Франсес вече бе прекалено късно. Тя беше вестникарска писателка и нищо повече.

Дори рекламите в пресата й се струваха ужасни напоследък. Всички изглеждаха небрежни. В „Лайф“ видя снимка на двама възрастни, които пиеха шейк като тийнейджъри, а отдолу прочете: „С този диамант обещаваме винаги да останем приятели“.

Нима можеше да има нещо по-малко романтично? Ами да! Снимката на мъж и жена на мотор, облечени с черни кожени якета над думите: „Знам, че тя обожава рокендрол. Затова този диамант ще заблести в такт с музиката“.

Независимо от всичко, завършваха всяка реклама с нейните думи. Понякога й се искаше да не е така.

Само преди месец тя едва не изхвърли програмата за телевизията в другия край на хола, когато попадна на лъскава страница, на която бяха лепнали въпроса: „Не е ли двумесечната заплата малка цена за нещо, което е завинаги?“

Имаше и още. „Имате любов, която не можете да купите с пари. Искате диамантен годежен пръстен, който е специален също като тази любов. Каква е реалистичната цена за него? В днешни дни двумесечната заплата е добро начало.“ (Най-долу, от дясната страна на страницата, пишеше: „Диамантите са завинаги“.)

— Как така, за бога? — рече тя на глас.

Седмица или две по-късно се натъкна на един от творческите директори, Теди Ригън, в трапезарията на „Мериън“.

— Тед! — провикна се тя. — Какво означава тази работа с двете заплати?

Той се разсмя и пристъпи към нейната маса.

— Не ти ли харесва?

— Адски посредствено е — отвърна тя.

— Така ли мислиш, Франсес?

— Знаеш го не по-зле от мен. Поне се надявам да го знаеш.

— Аз не се занимавам с тази поръчка — сви рамене той. — Екипът е разбрал, че младите мъже, които купуват диаманти, питат бащите си колко са платили за пръстена на мама и сравняват цените на тази база. Идеята за цената не е съобразена с икономическото състояние. Трябва ни нещо, което е достъпно за всеки мъж. Двумесечната заплата е отправна точка. Да приемем, че заплатата ти е малка. Ще се отрази на пръстена. Това ще ги окуражи да се поотпуснат, поне доколкото могат. Може би дори малко да се поизхвърлят. Онова, което тя носи на безименния си пръст, говори много за него.

— Въпреки това ми се струва неприлично — настоя Франсес.

Той сви рамене.

— Съгласен съм, но дава резултати.

Оттогава тя започна да забелязва реклами в същия дух, които приличаха на написаното от нея през петдесетте.

„Докажи й, че тя е причината никога да не се чувстваш самотен на върха.“

„Карат или повече. Когато постиженията на мъжа се превърнат в късмета на жената.“

Тези писания почти я накараха да копнее за рекламите, които Дийн беше написала през хипарските години, с анимационните лъвове и децата на цветята.

Хауард беше казал, че искат да разкаже за приноса си. Първо, в днешно време те правеха онова, което бе започнала тя за „Де Беерс“ — предлагаха бижута за различни филми, заемаха накити на знаменитости, за да ги показват пред публика.

Искаха да разберат как е измислила онези думи. Както повечето забележителни моменти в живота, до съвсем скоро те не изглеждаха никак забележителни. През 1981-ва, когато Гранвил Тугуд почина, тя с изненада прочете в некролога му във „Филаделфия Инкуайърър“, че тъкмо той е написал фразата. Тугуд беше неизменна част от висшето общество на Филаделфия, член както на голф клуб „Мериън“, така и на клубове по крикет, със собствено място в оркестъра на Филаделфия. През 1930-а написа книгата „Небесен ловец“. Беше от изпълнителните директори на „Еър“ и нямаше връзка с писателския отдел, но очевидно беше разправял на децата и внуците си, че „Диамантите са завинаги“ е негово творение.

Уорнър Шели, президент на „Еър“ по онова време, й беше позвънил у дома, за да изрази възмущението си. Уорнър се обади във вестника и поиска да пуснат опровержение. Така и не написаха нищо по въпроса, а това го вбеси още повече. Франсес обаче бе поласкана от случката: явно фразата, която съчини късно една нощ, си струваше да бъде открадната, дори от далечното отвъдно.