Джей Съливан - Диамантите са завинаги

Кейт бе въвличана във всеки спор, докато не разбра, че собствената й майка я е използвала. Мона обикновено разпитваше колко пари е похарчил баща й за новата си кола и дали се вижда с друга. След това използваше информацията срещу него в съда.

— Къде е мама? — попита Кейт.

— Излезе на разходка — рече Мей. — Според мен е притеснена за представянето си.

— Аз не съм нервна — рече Ейва.

— Браво на момичето! — отвърна Мей.

Кейт трепна при този отговор. Нямаше нищо лошо в това да се чувстваш нервен, както нямаше нищо хубаво в това да не си нервен. Запита се дали сестра й притежава умението само за два дни да съсипе три години внимателно подредени родителски грижи.

— Не съм много развълнувана, защото няма булка — обади се Оливия. — Искам да видя принцеса!

Мей я погали по рамото.

— Миналия април станахме в четири сутринта, за да гледаме кралската сватба по телевизията. Направих кифлички с бита сметана и гледахме с огромно удоволствие. На Оливия много й хареса. Съсипа всички бъдещи сватби.

— Ти майтапиш ли се? — отвърна Кейт.

— Беше велик ден. Веднъж в живота. Не помниш ли, когато станахме рано, за да гледаме как Даяна върви към олтара? Не помниш ли колко развълнувани бяхме?

— Бях на пет. Както и да е, виж къде съм сега.

Мей продължи:

— Оливия е луда по Кейт Мидълтън.

Сякаш за да подчертае думите на майка си. Оливия заговори:

— Има си кученце, което се казва Лупо — изтърси, без да откъсва очи от телевизора.

Мей грейна, сякаш това бяха най-ценните думи, които някое дете беше изричало.

— Рисува я в училище, докато другите рисуват мечки или разни подобни.

Кейт се намръщи.

— Тази работа ми се струва опасна и вредна.

— Кейт, просто се опитвам да водя нормален разговор с теб. Трябва ли винаги да правиш неприятни забележки?

Мей притежаваше невероятната способност да помни дати и да е в течение на онова, което става в поп културата. Не беше изненада, че докато предишния април Кейт мислеше за арабската пролет, Мей бе мислила за принцеса в сватбена рокля. Сестра й не беше лош човек и съвсем не беше глупава. Просто вярваше, както много други хора, че животът е достатъчно труден и няма нужда да се обременяваш с нещастието на непознати. Представите им за успех бяха коренно различни. За Мей успехът се измерваше с онова, което човек може да натрупа през живота си, а не на колко хора си помогнал.

Когато видя по новините кадри от сватбата на принц Уилям и Кейт Мидълтън, Кейт забеляза, че минават с автомобил по улиците на Лондон без кортеж, че са поканили на сватбата си собственика на местния пъб и пощальона. Всичко бе така изпипано, че да не дразни безработните маси или онези, които нямаха достатъчно храна, за да се почувстват и те радостни и доволни. Когато хората страдаха, правителствата им осигуряваха сватби или война, за да ги разсеят, а понякога и двете.

Кейт беше прочела, че еднополовите сватби ще донесат триста милиона долара на щата Ню Йорк през следващите три години. Това я караше да се пита дали вземането на такова решение в този конкретен момент няма общо с парите. Попита баща си, но той каза, че е малко крайно, както казваше за всички нейни идеи. Въпреки това подчерта, че я уважава, задето подлага всичко на съмнение. Мей приемаше всичко за чиста монета и за него това бе недостатък. Беше много важно да се търси истината, въпреки че човек рядко попадаше на нея.

Години наред бе редактор на колонката с писмата в „Стар Леджър“. Макар да бе крайно неетично, понякога, когато се запалеше по някой въпрос, той пишеше писма под фалшиво име и ги публикуваше. Беше искал да стане редактор на страницата за мнения и по някое време разбра, че едва ли ще се добере до мечтата си.

Миналата година, след повече от три десетилетия във вестника, бе освободен напълно безцеремонно — предложиха му „компенсация“, за да смекчат удара. Съпругата му изгуби работата си от раз, тъй като раждането на интернет означаваше смърт за библиотеката в нюзрума, която тя държеше и която, колкото и иронично да звучеше, бе наричана „моргата“. Сега прекарваха дните си у дома, решаваха кръстословици и от време на време си търсеха работа, макар да знаеха, че в тази криза и на тяхната възраст няма да се получи. От друга страна, бяха твърде млади, за да се пенсионират.

— Говорила ли си с татко напоследък? — попита Кейт.

— Да, видяхме ги миналия уикенд — отвърна Мей.

— Как ти се стори?

Мей сви рамене.

— Татко си е татко.