Джей Съливан - Диамантите са завинаги

Въпреки това Кейт не можеше да си представи как ще се справи без него. Имаше две приятелки в Бруклин, които бяха решили да имат деца без партньори — едната щеше да осинови, а другата се беше спряла на донор на сперма. Кейт никога не би се престрашила.

Влезе в кухнята.

— Казвай? — погледна я той с надежда.

— Не им казах.

— Добре. Това е добре. Тъкмо ще имаме повече време.

Тя сви рамене.

— Просто не разбирам как е възможно пръстенът да изчезне просто така. Нали не мислиш, че съм го скрила, без да се замисля? Нещо подсъзнателно?

Дан се разсмя.

— Нали не си?

— Наистина не съм! Знаеш какво е отношението ми към диамантите.

— Да, и има защо.

— Благодаря ти. — Тя сниши глас: — Мислиш ли, че някое от децата го е взело?

— Оливия ли? — попита той.

— За нея си мислех. Как ще се справим с тази работа?

— Ако е у нея, сигурно вече се разкъсва от чувство за вина и по някое време ще го върне.

— Надявам се. Познай колко струват пръстените.

Той сви рамене.

— Четиринайсет бона всеки.

Изражението му я ужаси.

— Мама му стара! Трябва да го намерим.

— Знам.

Неочаквано всяка салфетка, връзка за обувки и кутия с играчки сякаш имаше за цел да скрие пръстена. Кейт отвори чекмеджето, в което държеше всякакви боклуци, извади старите отвертки и марки, кутия с картонени кламери, няколко магнита с букви, които бяха изпопадали от хладилника.

— Да не би да мислиш, че е там? — погледна я скептично Дан.

— Не знам.

Той наля кафе в една чаша.

— Вземи, пийни си — настоя и я целуна по врата, когато й го подаде.

— Струваш ми се много по-ведър от мъжа, до когото се събудих тази сутрин — отбеляза тя.

— Радвам се за тях — рече Дан. — Просто си мислех, че бракът им може да се окаже единственият светъл лъч в иначе ужасното хилядолетие.

— Да, след като последното десетилетие беше повлияно от тероризъм, геноцид, криза, цунами, урагани, земетресения, война и мъчения, бракът изглежда съвсем невинен в сравнение с тях.

— Забрави да споменеш смъртта на магазина за плочи.

— А, да, и това.

— Не че деветдесетте бяха върхът — рече той. — Родни Кинг, Колумбайн. Уейко. Бомбата в Оклахома Сити. О Джей Симпсън.

— Да. И всички те ми се струват нищожни в сравнение с това последно десетилетие.

— Така си е. Слушай, никога не позволявай някой да каже, че не сме жизнерадостна двойка.

Тя се ухили.

— Два слънчеви лъча.

Пощата, получена този ден, бе поставена на масата. Тя я прегледа — сметка за мобилен телефон, покана за рожден ден на една от приятелките на Ейва и няколко безполезни листовки до госпожа Даниъл Уестли. Фактът, че не бяха женени, не пречеше на хората да я наричат с фамилията на Дан или да го наричат неин съпруг. В повечето случай тя нямаше много против.

Първия път, когато Ейва се разболя — още беше бебе, — Кейт я закара по най-бързия начин в Спешното в Бруклин. След като попълни необходимите формуляри, жената зад гишето заяви студено:

— Бихте ли ми казали каква се падате на това дете?

— Аз съм й майка.

— Тя има две фамилни имена — отбеляза жената. — Системата ни не може да обработи тази информация, изберете само едното. — Сякаш се беше върнала в 1952-ра. Сякаш десетки омъжени жени не запазваха моминските си имена и не даваха фамилии с тире на децата си.

Най-много се вбеси, защото подобни неща не биваше да се случват в Бруклин. Можеше и да се очаква подобно отношение в градчето, където живееше Мей. Там всички се гордееха с връщането към старите, закостенели разбирания; там на момиченце, чиито родители не са женени, ще му се подиграват, там жените задължително приемат фамилиите на съпрузите си, сякаш изобщо не бе имало феминистко движение. „Просто така е по-лесно“, уверяваха я приятелките й. Те искаха да бъдат семейна единица, а в семейните единици всички имат едни и същи имена.

Тя бе готова да признае, че думите са подвеждащи, но това съвсем не означаваше, че трябва да потъпчеш ценностната си система, за да опростиш нещата. Получаваше се неудобно, когато хората се опитваха да разберат как да наричат Дан. Ако опреше ножът до кокала, тя го наричаше свой партньор, но за повечето непознати тази дума разкриваше, че тя е или лесбийка, или адвокат. Стараеше се да не го нарича никак, просто Дан.

Влезе бавно в хола. Мей се беше настанила на канапето между Ейва и Оливия. Момиченцата гледаха епизод от „Барни“ по телевизията. Мей беше пуснала лаптопа си, но гледаше през прозореца. Най-вероятно спеше с отворени очи. Тя обичаше да казва, че не е спала и една нощ през изминалото десетилетие, откакто Лио се роди и не спираше да реве.