Джей Съливан - Диамантите са завинаги

Лондон. Искаха да замине за Лондон.

Защо тази възможност не се появи преди десет години? Тогава щеше да подскочи от радост. Сега вече беше старица. Почти не виждаше, а някои дни се чувстваше немощна. Но пък беше толкова приятно да си мисли, че животът поднася изненади дори на нейната възраст.

— Май ще отида — каза си тя. — Защо не?

Беше три след полунощ. Кучето дори не вдигна поглед. Дочака да стане приличен час и се обади в дома на Хауард.

— Кажи на господин Хагопян, че ще отида — заяви тя.

— Чудесно — възкликна той. — Лу много ще се зарадва. Сигурно ще ти позвъни до края на седмицата, за да уточните подробностите. А някой от пиарите ще ти звънне по-късно днес.

— Добре, добре.

Понякога минаваше по цяла седмица, без да звънне никой. Сега обаче, двайсетина минути след като приключи разговора с Хауард, се започна. Хлапетата от отдел „Връзки с обществеността“ в „Еър“ изведнъж се заинтересуваха коя е и какво мисли. Задаваха въпроси, настояваха за снимки. Франсес им каза всичко за себе си и за работата си, най-вече за „Де Беерс“. Приятно й беше, че има извинение да се върне назад във времето. Независимо дали й харесваше или не, животът й беше неразривно свързан с агенцията.

Разпитваха я с какво се занимава, откакто се е пенсионирала. Тя им обясни, че играе голф и бридж в „Мериън“, участва в различни църковни дейности и се грижи за кучето си. В последната минута добави и езда към списъка, въпреки че не се беше качвала на кон от петнайсет години. Но пък звучеше добре.

Реши да изпрати хубава снимка — с елегантна жилетка и перли, без очила. Даде инструкции, че ще изглежда добре, ако е цветна, а луничките й са заличени. Добави и втора снимка, от времето, когато бе на трийсет и пет, седнала зад бюрото си в „Еър“. На нея беше с рокля с къси ръкави и якичка като на Питър Пан, която много обичаше. Франсес гледа снимката дълго, преди да я пъхне в плика — сивата й коса изведнъж стана кестенява отново, бръчките се изгладиха по заоблените бели бузи.

В един часа трябваше да вземе Мег, за да играят бридж.

Горкичкият Хам беше починал от инфаркт преди три години, а съпругата му все още не шофираше и никога нямаше да се научи. Франсес също трябваше да престане, но не можеше да се откаже.

— Няма да повярваш какво се случи — започна тя, щом Мег седна до нея.

— Какво?

— Нали ти казах, че Хауард Дейвис иска да се срещнем? Дойде вчера и обядвахме.

— Как е Хауард? Хам много го обичаше.

Франсес излезе на пътя.

— Добре. Слушай. „Еър“ искат да ме изпратят в Лондон за голямо честване с диамантените хора.

Мег плесна с ръце.

— Фран! Това е чудесно!

Петнайсет минути по-късно, когато влязоха в ресторанта, все още обсъждаха въпроса. Жените около тях заемаха местата си и вадеха картите.

— Дами, чуйте голямата новина. Франсес заминава за Лондон — провикна се Мег.

Всички вдигнаха поглед, нетърпеливи да научат още.

Франсес се разсмя. С течение на годините тези момичета се бяха превърнали в нейно семейство. Когато през седемдесет и трета се присъедини към клуба по бридж, тя си каза, че нямат абсолютно нищо общо, освен Мег, която я накара да се запише. Групата се състоеше от запалени играчи на голф и жени, които вече не можеха да играят голф заради проблеми с коленете, но искаха да поддържат контакт с останалите.

Повечето бяха съпруги на известни мъже. Франсес беше единствената между тях, която никога не се беше омъжвала, и една от двете работили, след като бяха навършили двайсет и пет. С течение на времето тя започна да ги приема не просто като съпругите, а като отделни личности. Страхуваше се, че няма да проявят никакъв интерес към жена като нея, но те бяха очаровани от разказите й за годините, прекарани в „Еър“. Изглежда, виждаха у нея изтънченост, която самите те не притежаваха. Не ставаше въпрос за социални събития и бални зали, а за представяния и вечери с клиенти. Възприемаха я като единственият човек, който можеше да отговори на въпроса „Какво са правили мъжете ни по цял ден през всичките тези години?“.

Съпрузите на повечето от тях вече бяха починали. Това в известен смисъл напомняше на Франсес за военните години, когато мъжете бяха малко, а момичетата се събираха често, и то без чувство на вина. Просто чакаха момента, когато щяха отново да са заедно.

— О, Франсес, сигурно много се вълнуваш — подхвърли Рут Елдър от мястото си пред шкафа с трофеи.

— Да, много — призна тя. — Само че, колкото и глупаво да ви звучи, съм малко ужасена.