Мариан Кийс - Бар „Последен шанс“

Извади късмет — Томас отиваше да играе футбол и щеше да се прибере късно. Грабна телефона, но за съжаление Кетрин трябваше да работи по новата счетоводна година.

— Нали току-що приключи старата! — разочаровано извика Тара.

— Да, но с всеки край идва и ново начало.

— Много мъдро — изсумтя Тара. — Трябва да го запомня на всяка цена.

След това, отново безуспешно, звънна на Финтая. Може би със Сандро бяха заминали някъде за уикенда. Но двамата винаги предупреждаваха, ако ще пътуват. Независимо дали отиваха в Маракеш или Маргейт, обаждаха се да се похвалят. Къде ли бяха, по дяволите?

Запали цигара и звънна на Лив, която сигурно бе готова за веселба след заминаването на Ларс. Проблемът бе, че Лив се чувстваше ужасно нещастна.

Тъй като се страхуваше, че Томас може да чуе разговора им, Тара й предложи да отидат по магазините. Разбира се, възнамеряваше да претупа обиколката набързо и да се отправят към някоя хубава кръчма. Беше взела твърдо решение и не й пукаше, че петте дни глад ще отидат на кино.

— Тръгвам — обещай Лив.

Лив се опита да закъснее, за да избегне Томас, но за неин ужас той още си беше у дома. Кимна й небрежно и се оттегли. Одобряваше дългата й руса коса и златистата гладка кожа, но се дразнеше, че е по-висока от него.

Лив мразеше апартамента на Томас, потискащо тъмен и вмирисан на котка. Копнееше да съдере кафявите му тапети и да го боядиса в охра, да отлепи грозния балатум и да изцикли дюшемето, да откърти кошмарните щори и да окачи красиви завеси в бледолилаво. А кухнята беше направо ужасяваща. Искаше й се да изгори цялата тази грозота.

Тара трябваше да вземе нещата в свои ръце. Не знаеше ли, че обзавеждането е последният писък на модата?

— Замина ли си Ларс? — попита Тара, като затвори кухненската врата.

— Да — кимна нещастно Лив. — Този път се чувствам адски зле.

— Винаги си така — опита се да я утеши Тара. — Дори ако Ларс остави жена си и се ожени за теб, пак ще се чувстваш зле.

— Права си, но мисля, че не съм в настроение за пазаруване — извини се Лив. — Ами ако не си харесам нищо? Няма да мога да го понеса в моето състояние.

— Помисли си колко ще се зарадваш, ако откриеш красиви обувки — окуражи я Тара. Не искаше да бъде изоставена, защото тогава щеше да й се наложи да отиде да гледа как Томас играе футбол.

— А какво ще стане, ако нямат моя номер? — контрира Лив. — Рискована работа. Юнг твърди…

— Юнг не разбира от обувки — твърдо отсече Тара. — Е, добре де — склони тя, — щом Юнг не ти разрешава да пазаруваш, какво ще правим?

Лив се вторачи в нея с яркосините си очи.

— Искам да се напия.

— Защо не каза? — ухили се доволно Тара. — Аз пък се уплаших, че искаш да се прибереш и да ме оставиш сама. Хайде! Ще отидем в някоя кръчма, ще се напием и… — тя понижи глас, за да не я чуе Томас, — ще си поръчаме печено.

— С пържени картофи — прошепна развълнувано Лив.

— И много сос…

— А после ябълков пай…

— С цяла кофа карамел…

— Трябва само да изчакаме Томас да се разкара — каза Тара.

След десет минути приятелите на Томас дойдоха да го вземат. Тара и Лив постояха още няколко минути, за да са сигурни, че наистина им се е махнал от главите, после се сбутаха пред вратата.

— Да вземем ли такси? — попита Лив, когато излязоха на улицата.

— Имам идея — драматично произнесе Тара. — Може и да не свърши работа, но поне да опитаме. Предлагам да отидем пеша.

— Пеша? Докъде?

— Около петдесет метра.

— Добре. Да вземем ли такси? — ухили се Лив и извика — Пошегувах се! Чу ли, Тара?

— Браво на теб!

Докато вървяха към „Лисицата и перото“, Лив каза:

— Не го правя често.

— Кое? Напиването в неделя ли?

— Не. Ходенето пеша.

Три врати по-надолу от кръчмата имаше козметичен салон. На витрината все още висеше огромна реклама: „Маси за отслабване и стягане! Първия път — безплатно!“ Тара си помисли обнадеждено, че има и други начини да отслабнеш освен глада и спорта. Щеше да отиде в салона следващата събота и да разбере колко струват процедурите.

Кръчмата беше претъпкана с весели хора, които ядяха, пиеха и забиваха стрелички. Всички бяха в прекрасно настроение.

— Какво ще пием? — попита Тара. — Вино? Джин с тоник?

— Не — твърдо отговори Лив. — Искам халба бира.

— Ооо, страхотна си! — плясна я по рамото Тара. — Надявах се да го кажеш.

— Сега ли ще ядем или по-късно?

Тара се разкъсваше от противоречиви чувства. Копнееше за храна, но алкохолът имаше по-силен ефект на празен стомах, а наистина й се искаше да се натряска…