Мариан Кийс - Бар „Последен шанс“

Наблюдаваше я как грижливо си закачва сакото на облегалката на стола и се опитваше да реши къде да я заведе. На модерно ново място, където боята още не е изсъхнала? Или в стар романтичен ресторант извън града? Кое ли би предпочела?

Кетрин седна, включи компютъра и отвори файл. После го затвори и отвори друг. Не можеше да реши откъде да започне. И не й пукаше. После, когато видя как Джо се приближава към бюрото й, осъзна, че го беше чакала. Изглеждаше изключително добре днес. Това правеше четири поредни дни. Носеше великолепен тъмносин костюм с тюркоазени нишки, а от бледозелената риза очите и косата му изглеждаха още по-тъмни. Дрехите правят човека, напомни си тя решително. Безукорната кройка на костюма му придаваше елегантен и изискан вид. А мекият плат на сакото я приканваше да протегне ръка и да го погали.

Джо застана пред нея. Кетрин погледна копчетата на ризата му и внезапно си помисли, че иска да ги разкопчае и да пъхне ръка вътре. За миг си представи кожата му — гладка и стегната под космите по гърдите му — и я обля гореща вълна. Той седна на крайчеца на бюрото й и Кетрин откри, че наблюдава издутината отпред на панталона му. Какво ли щеше да стане, ако смъкнеше ципа му и пъхнеше ръка вътре? Отново й стана горещо. Хипнотизирана, едва успя да вдигне очи и да го погледне в лицето. Уплаши се. После се ядоса. Джо й се усмихна, както правеше всяка сутрин, но днес бе различно. Напрежението се бе преместило от устата към очите му. По-малко сладост, повече напрежение. По-малко лъчезарност, повече нетърпеливо очакване.

— Добро утро, Кетрин!

— Добро утро!

— Благодаря ти, че дойде на работа днес. Направи един стар човек много щастлив.

Кетрин повдигна студено вежди.

— Така ли?

— Да. А както един мъдрец веднъж каза… — Джо замълча за момент, потърка брадата си замислено и продължи: — Какво точно каза? А, да! „Ти си слънцето в живота ми.“

— Интересно — бавно отвърна Кетрин, — защото един друг мъдрец, всъщност съдия, веднъж заяви: „Сексуалният тормоз на работното място е престъпление.“

Джо застина за момент, после потръпна, сякаш го бяха ударили. Лицето му почервеня и той бързо се дръпна от бюрото й, шокиран и обзет от внезапна омраза към себе си.

Сексуален тормоз! Беше го обвинила в сексуален тормоз! Него! Джо Рот! Винаги бе смятал, че сексуалният тормоз е за всесилните старци, които злоупотребяват с властта си, за да получат сексуални услуги. Като Фред Франклин например. Никога не бе предполагал, че възторженото му ухажване може да бъде разглеждано в тази светлина. Смяташе, че просто флиртува с Кетрин. А сега се чувстваше мръсен и отвратителен. И отхвърлен.

— Съжалявам — извини се той слисано, като отстъпи назад. — Не исках… не възнамерявах… ужасно съжалявам.

Наслаждавайки се на горчивия си триумф, Кетрин насочи внимание към документите на бюрото си. Е, честно казано, не беше истински сексуален тормоз, помисли си тя. Джо никога не бе правил опит да я опипва. Нито й бе предлагал да спи с него, за да получи повишение. Дори не бе опитвал да се притисне към нея пред ксерокса, да я накара да почувства ерекцията му и да каже „О, извини ме, мъчех се да мина покрай теб. Тесничък е този коридор“, както правеше Фред Франклин с някои от момичетата.

Но пък Джо я бе принудил да отиде да обядва с него. Нищо че беше по работа. И й се беше усмихвал много, ужасно много, а това вече нямаше нищо общо с работата. Да не говорим за онези дразнещи дивотии с мъдреците, които казвали нещо си! Направо й лазеше по нервите.

Кетрин потисна неприятното подозрение, че истинските жертви на сексуален тормоз биха се възмутили от нея. Е, поне бе успяла да се отърве от Джо. Точно така! Време беше да се заеме с баланса.

Джо се върна на бюрото си, а Майлс, който бе станал свидетел на разговора му с Кетрин, както и повечето служители на „Брийн Хелмсфорд“, промърмори съчувствено:

— Изритаха ли те?

— Да — едва промълви Джо.

Изведнъж наоколо опустя, всички се разотидоха и го оставиха. Понякога бе най-добре да те оставят сам, така разсъждаваха те.

Ако бе изритана някоя от жените, колежките й веднага щяха да се струпат около нея и да я засипят с шоколадови бонбони и утешения. — „Ужасно животно!“, „Има и други риби в морето“, „Обзалагам се, че пишката му е малка“.

Но тъй като ставаше дума за мъж, бюрото на Джо заприлича на миниатюрен сал в бурно море. Цяла сутрин колегите му от дясната страна на офиса, които искаха да говорят с някого от лявата, отиваха чак до задната част на помещението, слизаха пет стъпала надолу и минаваха през другата врата, за да не го безпокоят.