Мариан Кийс - Бар „Последен шанс“

Беше изключително популярна сред местните хъшлаци, които висяха на ъгъла на „Мейн“ и „Смол“.

— Ето ги циците ми, останалото идва след малко — побутваха се те, щом видеха Тара.

— Прекрасна жена си! — подвикваха й възхитено, когато минаваше покрай тях със сексапилна походка, вирнала нос във въздуха. — Иска ми се да те взема в моето стадо. Хайде да избягаме оттук и да заживеем заедно!

— Романтика в Нокавой — смееше се Кетрин.

Никой не казваше, че изрядната и спретната Кетрин е прекрасна жена. Момчетата на ъгъла дори я обиждаха понякога.

— Отпусни се малко, загубенячке! Човек по-скоро би ухажвал дъска, отколкото теб.

Тара се притесняваше за приятелката си.

— Тормози ли те…

— Кое да ме тормози?

— Ами… дето момчетата не казват, че те искат в стадото си.

Погледът на Кетрин бе изпълнен с върховно презрение.

— Не? Чудесно! — нервно промърмори Тара.

На четиринадесет години Тара доста се интересуваше от момчета, но не желаеше да има нищо общо с местните. Живееше с мисълта за летните месеци, когато гладът се превръщаше ако не в пир, то поне в хубава вечеря благодарение на свежите групи момчета, които пристигаха на почивка всяка седмица. Тара и Финтан се стремяха да се сближат с колкото се може повече от тях.

— Никой не се връща у дома разочарован! — обичаше да казва Финтан.

В дългите летни вечери Тара, Кетрин и Финтан седяха с часове на дигата край морето и чакаха слънцето най-после да залезе навътре в океана.

— Ей там е Америка — казваха замечтано те. — Следваща спирка — Ню Йорк.

После напрягаха очи с надеждата, че може да видят на хоризонта Статуята на свободата.

— Някой ден ще отидем там — въздъхваха те накрая.

— Какво правят? — ядосано питаше жена си Франк Бътлър. — Седят през цялото време. Минах в пет и половина и бяха там. В десет и половина, когато се прибирах, още не бяха помръднали.

Фиделма въздъхваше. Знаеше колко е лесно да прекараш пет часа на мократа стена, да градиш въздушни кули и да се пренасяш в тях. Спомняше си каква беше на младини — сигурна, че я очаква велико бъдеще, готова да разцъфне като цвете.

— Може да се възхищават на гледката — оправдаваше децата тя.

Франк изсумтяваше недоверчиво и бе напълно прав. Тримата приятели дори не забелязваха красотата на небето и морето. Единствената гледка, която ги интересуваше, бяха тълпите момчета, които се въртяха около стената. Това бе най-оживеното светско място, посещавано от всички млади туристи от Лимерик, Корк, Дъблин и дори Белфаст.

За огромно неудоволствие на Тара се появяваха и туристки, издокарани в модерни и изискани градски дрехи. И дори когато осъзнаеха, че си губят времето с Финтан, пак продължаваха да идват. Но поне никоя от местните не се опитваше да нахалства. Понякога момичетата от училище идваха до стената, но никой не ги приветстваше в затворения кръг и те си тръгваха разочаровани.

Нощем въздухът бе изпълнен с пуберски копнежи. Съществуваха определени ритуали за ухажване. Ако някой се опиташе да те спъне или метнеше медуза по теб, значи те харесваше. Младежите непрестанно сновяха по пясъка, събираха медузи и замеряха с тях обекта на желанието си.

Тара бе замеряна с най-много медузи. Едно дванадесетгодишно хлапе метна няколко и по Кетрин, но когато разбра, че е на четиринадесет, се оттегли с извинения. Финтан не го замерваха.

А после се спускаше мрак и наставаше истинската веселба.

Ако човекът, когото си замерил с медуза, извикаше „О, кретен такъв! Мразя те!“, значи те харесваше. Но ако след пет минути се върнеше с баща си и те посочеше с думите „Това е той, татко. Онзи, който се опита да ме убие“, това означаваше, че не си преценил правилно положението.

Друг сигурен метод да се обясниш в любов бе да размахаш шепа водорасли и да кажеш: „Познай какво е това. Косата ти!“ Или пък, ако някой намереше чифт вехти гащи, довлечени от прилива, и те попиташе твои ли са, можеше да си сигурен, че имаш обожател.

През юни и юли Тара живееше в състояние на постоянно очакване. Това бяха най-прекрасните моменти в живота й. Непрестанно заявяваше, че е влюбена, а Кетрин винаги я питаше в кого.

Повечето вечери, когато слънцето най-после залезеше зад хоризонта, Тара се оттегляше към пясъчните дюни с последното си завоевание. Кетрин я чакаше на стената, като си бъбреше срамежливо с изпадналите от класирането. Целувките по дюните не я вълнуваха.

Момчетата също не се интересуваха много от нея. Беше прекалено слаба и обикновена — нищо не намекваше за елегантната и загадъчна жена, в която щеше да се превърне. Казваха, че е мила, което на пуберски език означаваше, че няма цици.