Мариан Кийс - Бар „Последен шанс“

Дотогава бе привличал успеха като магнит. Мисълта, че той може да го е изоставил, караше Лоркан да се гърчи от ужас и несигурност. Самочувствието му — огромно, но крехко, винаги бе имало нужда от допълнителна подкрепа, за да не се срине. Повече успехи, повече пари, повече жени. Налагаше се да напусне проклетия Холивуд, където бе господин Никой.

Едва събра пари за самолетния билет до Европа. Но не можеше да се върне в Ирландия. Там го бяха излъгали. Бяха го обявили за звезда, а той очевидно не беше. Вместо в Ирландия отиде в Лондон с надеждата да скрие унижението си в огромния анонимен град. Нанесе се в мизерна малка стаичка в Камдън. Съквартирантът му бе симпатичен дебелак на име Бенджи, който си изкарваше хляба с обработка на глоби за паркиране.

След това отчаяно се опита да си възвърне изгубеното самочувствие, като плюеше по боклуците, които се създават в Холивуд. „Сцената винаги е била истинската ми любов“, настоя той в „Гардиън“. Е, това беше камдънският „Гардиън“, единственият вестник, който се заинтересува от факта, че Лоркан е заживял в Лондон, при това само защото квартирата му се намираше точно до редакцията им. Гордостта му бе пострадала тежко в Холивуд, но той си нае агент и тръгна по прослушвания. Артистичният свят обаче се оказа невероятно чувствителен и всички усетиха загубеняка у Лоркан. Въпреки че бе изключително красив и почти стряскащо сексапилен, около него витаеше усещането за отминала слава. Разни грубияни отидоха дори по-далеч и определиха славата му за несъществувала.

Никой не искаше да се свързва с подобен човек. Можеше да се окаже заразно. Момичетата, които раздаваха ролите, с удоволствие спяха с Лоркан, но никога не го викаха за работа. Поддържаше го единствено гордостта му. Тя и фактът, че не ставаше за нищо друго. Нямаше избор, трябваше да се надига след всеки удар и да опитва отново.

През двете години, откакто живееше в Лондон, бе ходил на прослушвания за „Хамлет“, „Крал Лир“, „Макбет“ и „Отело“, След поредица от откази най-после получи роля. В модерна пиеса. Играеше терорист от ИРА и единствената му реплика беше: „Боже, идват към нас! Бягай, Майки!“

За негово най-голямо разочарование ролята не му отвори други врати и въпреки наглия си и безочлив вид Лоркан се тормозеше. Беснееше, че не е най-обожаваният, най-търсеният и най-недостъпният. Е, не всичко бе загубено. Нямаше роли и пари, нито похвали, но несъмнено все още можеше да свали всяко момиче. Това бе единственото нещо в живота му, което още не се беше прецакало.

С жените можеше да прави каквото си поиска. Разбира се, да накараш някое момиче да се разплаче не бе голямо предизвикателство, но все пак бе по-добре от нищо. Беше безопасно и той винаги излизаше победител. Но месеците минаваха без друга роля и му ставаше все по-трудно да свърже двата края. Неохотно и с омраза се хвана на работа като келнер. Той, великият Лоркан Ларкин, прие унижението да сервира спагети на разни селяндури. Какво падение! За щастие го уволниха още първата седмица. Управителят не можа да втълпи на Лоркан, че ако клиент помоли за втора чаша кафе, правилният отговор е „Разбира се, сър, веднага“, а не „От какво умря последният ти роб? Вземи си го сам!“

Налагаше се да се огледа за някакъв алтернативен доход. В Лондон имаше предостатъчно богати възрастни жени, които биха поели издръжката му в замяна на сексуални услуги. Но не можа да преглътне мисълта да стане жиголо.

Нямаше нищо против да спи с тях, но само ако той определя условията. Най-после, преди около шест месеца, за една седмица му се случиха три хубави неща. Първо, получи работа като озвучител на туристически реклами за Ирландия. Е, нямаше да спечели овациите на публиката, но поне в хладилника му имаше бира. На следващия ден успя да си намери добър и изключително евтин апартамент. Бенджи бе съкрушен. А после се запозна с Ейми.

Двамата с Бенджи бяха на купон, когато я видяха за пръв път.

Бенджи погледна дългите й слаби крака, чистото й лъчезарно лице и русочервеникавите къдрици и си помисли, че това е най-красивото момиче на света.

— Гледай! — ахна той и сръга Лоркан.

— Мислех, че си падаш по големи цици — равнодушно каза Лоркан.

— Всъщност не. Падам си по всичко. По всичко, което мога да получа.

— Нека силата да бъде с теб! И не забравяй какво съм те учил. Дръж се срамежливо.

— Не мога да отида и да я заговоря — ужаси се Бенджи.

— Защо не? Нали си падаш по нея?

— Точно заради това.