Мариан Кийс - Бар „Последен шанс“

Томас я гледаше шокирано. Никога преди не я бе виждал в такова настроение. Следващият шкаф бе пълен с неговите готови вечери от пай с бъбреци.

— Можеш да изядеш един — предложни той, изненадан от нервността в гласа си.

— По-скоро ще изям собствения си бъбрек — грубо отвърна Тара. — Колко е часът? Супермаркетът още е отворен. Отивам да купя храна.

— Изчакай една минута. Ще дойда с теб.

— Не, няма да идваш! — извика тя и грабна ключовете от колата.

— Купи много зеленчуци.

Тара се завъртя, приближи се към Томас и се вторачи мрачно в него.

— Защо не млъкнеш? — предложи му тя, после излетя от апартамента, като го остави да стои объркан в коридора.

Тара ръководеше живота си според две железни правила. „Отнасяй се с хората така, както искаш да се отнасят с теб“ и „Никога не пазарувай, когато си гладна“.

Но днес беше в настроение да ги наруши. Количка или кошница? Кошница или количка? Колко голяма дивотия възнамеряваше да извърши?

Количка, реши тя накрая.

Профуча бързо покрай плодовете и зеленчуците, като ги изгледа презрително. Тази вечер нямаше да отнесе у дома нито един свеж продукт. После морковите привлякоха вниманието й. Морковите са мои приятели, припомни си Тара. Много пъти я бяха спасявали от гладна смърт. Но не и днес.

— Да вървят на майната си! — промърмори тя.

Млад мъж, пристигнал преди два дни от Кардиф, я чу да и говори. Да, думите на майка му се оказаха верни: Лондон бе пълен с луди. Страхотно!

Тара усети погледа му и внезапно се сети нещо. Понякога в супермаркетите имаше намаления за ергени. Възможно ли бе и днес да има? Тя свенливо вдигна очи и забеляза, че момчето още я гледа. Изненада се приятно. Зачуди се дали да не му се усмихне, после реши да не си прави труда.

Защо й беше мъж, когато щеше да получи храна?

Обикновено пазаруването й отнемаше доста време. Струвпаше й се, че върви през минно поле. От всички страни я причакваха съблазни. Обмисляше грижливо и агонизираше преди всяка покупка. Преглеждаше всеки пакет, за да види колко калории и мазнини съдържа. В количката й не влизате продукт с повече от пет процента мазнини. Освен когато Томас не гледаше.

Понякога замечтано погалваше забранените пици и кексчета, закопняла за нещо различно. Но отдавна си бе забранила да навлиза сред бисквитите, защото усещането за загуба бе прекалено осезаемо. Беше преживяла страстна любовна връзка с тях и знаеше, че не могат да останат само приятели. Нямаше как да се сдържи и да не си припомни прекрасните отминали времена. Пред очите й се появяваше идилична картина — тя се смееше весело и вървеше бавно, косата й се вееше от вятъра, а ръцете й прегръщаха нежно пакет „Джами Доджърс“. Или пък тичаше надолу по хълма в слънчев летен ден и държеше за ръка пакет „Висконти“. Или танцуваше влюбено с огромен шоколад. Ах, какви прекрасни спомени…

Но тази вечер беше различно. Тара се носеше вихрено сред щандовете като иракски танк в Кувейт, освободена от обичайните си притеснения. Размаха ръка и бутна почти целия рафт с чипс в количката си. Без грам вина метна вътре и няколко гигантски сандвича.

Не можа да се въздържи и се нахвърли веднага върху благинките. С надеждата, че никой не я гледа, отвори плик с чипс. После още един. След това пай със свинско. Накрая се протегна към бисквитите.

Не можеше да спре. Взе следващия пакет бисквити и се вторачи в него. Не трябва да го правя, помисли си тя. Но злобното й вътрешно гласче попита: Кой казва?

Потръпна от желание. Заля я вълна от адреналин и отнесе всичките й задръжки. Треперещите й пръсти отвориха пакета. Сцената приличаше на бой между помияри. Трохи, парченца шоколад, ядки и съдрани обвивки летяха във въздуха. Тара изпадна в транс. Тъпчеше се диво, без да усеща вкуса на онова, което пъхаше в устата си, тъй като то просто не оставаше там достатъчно дълго.

Внезапно всичко свърши. Разумът й се възвърна, а с него дойде и срамът. Почувства се ужасно, макар че гладът й бе задоволен. Завлече се до касата, засрамена от празните опаковки в количката си. Но ако се бе опитала да се освободи от уликите, като изхвърли обвивките, можеха да я обвинят в кражба. Тя бе от хората, които винаги ги хващат.

Какво си мислеше, по дяволите? Дали не беше откачила? Резултатите от целодневния й глад бяха унищожени от петминутна лудост. Беше погълнала огромно количество мазнини и въглехидрати. Ами диетата й? Ами добрите й намерения? Та нали днес бе готова да отиде дори на степ? А сега всички усилия отидоха на кино.