Мариан Кийс - Бар „Последен шанс“

Усмивката й към Джо за пръв път бе лишена от сарказъм или презрение.

— Какъв ордьовър ще си поръчаш? — попита я той.

— Ризото с гъби — отговори весело тя. — А ти?

— Супа с лимон и кориандър. Хей! — извика той, като погледна менюто. — Няма ризото с гъби.

— Невъзможно — усмихна се тя. — Имам предвид, я виж ресторанта!

Кетрин размаха ръка към стените, задължително боядисани в бледожълто, миниатюрните японски градини и кръглите метални плафониери. Джо се засмя и тя видя как разцъфва в очите му. Но когато отвори менюто си, възкликна учудено:

— Няма и супа с лимон и кориандър!

— Невъзможно — засмя се Джо. — Имам предвид, я виж ресторанта!

Беше неин ред да гледа как Джо цъфти.

Не можеше да го вкара в нито една от обичайните категории. Повечето мъже, които я преследваха упорито, имаха самочувствие с размерите на континент. Така и трябваше — ако в броните им имаше пукнатини от неувереност, Кетрин веднага ги откриваше и нанасяше смъртоносни рани. Но ако не беше смахнат егоист, значи бе тъп като пън или наивен като Форест Гъмп. Ней приличаше на нито едно от двете.

Келнерката застана до масата им.

— Съветвам ви да опитате днешните специалитети — започна тя. — За ордьовър предлагаме ризото с…

Кетрин не чу останалото. Избухна в смях, а Джо, зашеметен от неочакваната сърдечност, й се усмихна широко. Тя си припомни доволно колко забавен можеше да бъде един обяд. А докато наблюдаваше как дългите му чувствителни пръсти си играят със столчето на чашата, странно, отдавна забравено усещане пропълзя по тялото й. О, не!

Поръча си талятели. Нямаше да се предаде! Отказа да вземе подходящо за среща ядене, с което не можеше да стане инцидент. Не й пукаше дали талятелите няма да увиснат грозно, докато ги поднася към устата си. Нямаше да се притесни, ако изцапаше брадичката си със сос. Беше готова да си поръча дори спанак и да рискува да полепне по зъбите й, но за съжаление го нямаше в менюто.

Докато ядяха ордьоврите си, разговорът естествено се насочи към общия им интерес — работата. Джо говореше за себе си с лекота и очевидно се надяваше Кетрин да му отвърне по същия начин. Спомена й, че си бил ходил у дома преди няколко седмици. После каза:

— Навърших тридесет през юли и майка ми реши, че сигурно съм гей, щом още не съм се оженил.

След тези думи обаче Джо не направи многозначителна пауза, нито пък я погледна нетърпеливо и тя се успокои. Може пък да не се опитваше да открие дали е сгодена и на колко години е.

— Откъде си?

— От Девън. Аз съм си селско момче по сърце.

Това не е нещо, с което да се гордееш, презрително си помисли Кетрин, но внезапно откри, че отвръща:

— И аз съм от провинцията.

После му разказа за Нокавой. Или поне за природата му. За огромните вълни на Атлантическия океан, които понякога достигаха до прозорците на къщите. За въздуха, който бе толкова свеж, че според Тара „човек може да го реже с нож и вилица и да го яде“. Горката Тара наистина страдаше от мания за ядене.

— Звуча като реклама на Ирландия — засмя се Кетрин.

— Сигурно ти е било доста трудно да напуснеш Нокавой.

— Не. Нямах търпение да се махна оттам — призна тя. — Харесвам анонимността на Лондон.

— Забравено от Бога място, където на хората не им пука един за друг — усмихна се Джо.

— Може и така да е, но пък има великолепни магазини за обувки.

Той се засмя и я изгледа възхитено. Основните ястия пристигнаха. Порцията на Джо представляваше сложна вертикална конструкция.

— Как го правят? — учуди се той. — Аха! Пухкаво канапе, пласт пиле, пласт босилек, после сушени домати и моцарела. Повторете, ако е необходимо. Но не го изпробвайте у дома!

— Можеш ли да готвиш?

Не знаеше защо въобще го попита? Какво я интересува ше?

— О, да — намигна й Джо. — Правя жестоко тайландско къри. Да ти обясня ли как?

Кетрин кимна примирено, а настроението й започна да се разваля. Очевидно Джо щеше да се опита да я впечатли с готварските си умения. Каква скука!

— Първо отиваш на пазар — всеки магазин „Маркс и Спенсър“ ще ти свърши работа. Спираш до щанда за охладени храни. Това е важно, Кетрин — размаха ръка той, — защото много хора допускат грешката да пазаруват от замразените. Взимаш едно готово къри. Прибираш се у дома, махаш капака и надупчваш фолиото с вилица. Четири пъти. Не по-малко. После го пъхаш в микровълновата само за три минути и половина. Сваляш фолиото и го оставяш за още тридесет секунди. Резултатът е чудесно леко препечено къри — навърши усмихнато той. Кетрин се засмя облекчено.