Мариан Кийс - Бар „Последен шанс“

— Става дума само за обяд — високо повтори Фред. — И то делови.

— Е, добре — примирено въздъхна Кетрин.

Фред се понесе триумфално към кабинета си.

— Уреден си, синко — гордо заяви той на притеснения Джо. — Не забравяй да ни разкажеш всичко, когато се върнеш.

Телефонът на бюрото му иззвъня.

— Момчетата от „Джитекс“ са тук.

Въодушевлението на Джо му помогна да изнесе блестяща презентация. Ораторското му майсторство бе толкова заразително, че клиентите едва ли не повярваха в качествата на собствените си тампони.

— Мисля, че ги омагьосахме — доволно каза Майлс, докато гледаше как директорите на „Джитекс“ се оттеглят замаяно.

Обикновено след сключването на добра сделка екипът отиваше на дълъг обяд с огромно количество алкохол. Днес обаче Джо отказа да се присъедини към колегите си. Даде им благословията си, но първо провери в кой ресторант възнамеряват да се настанят. Щеше да заведе Кетрин колкото се може по-далеч оттам.

Междувременно Кетрин прекара сутринта, потънала в сметки. Беше изхвърлила Джо Рот от главата си. Не се втурна към аптеката или улица „Оксфорд“, за да си купи четка, паста за зъби, ново червило, фондьотен, дезодорант, чорапи, обувки с високи токчета или нов костюм с къса пола в чест на неочаквания обяд.

Отказа да се развълнува. Многогодишната й практика я бе убедила, че не е толкова трудно да се пребори с нетърпението.

Разбира се, работата й помогна много. Безукорно подреденият свят на цифрите, където нямаше хаос или място за съмнение. Ако сметките не излизаха, човек просто се връщаше и ги оправяше.

Кетрин считаше двойното счетоводство за едно от великите постижения на човечеството. Искаше й се светът да се ръководи от същите принципи. Дебитите — вляво, кредитите — вдясно. Така винаги знаеш къде си. Великолепно!

В един часа Джо свенливо застана до бюрото й. Сутрешната му еуфория бе заменена от силен срам, задето бе помолил шефа си за помощ.

— А, да, работен обяд за разходите по „Нориаки“ — заядливо каза Кетрин, като спокойно довърши изчисленията си.

Можеше да ги направи и по-късно, но защо?

Тя изключи калкулатора и осъзна, че й се ходи до тоалетната, но се почувства прекалено притеснена да му го каже. Вероятно би могла да използва тоалетната в ресторанта. Но защо пък да не отиде сега? Все пак Джо не означаваше нищо на нея. В миналото, когато си падаше по някого, бе различно. Тогава напълно забравяше за физиологичните си нужди. Но не и с Джо Рот.

— Трябва първо да отида до тоалетната — заяви смело тя.

Нарочно остави чантата си на бюрото. Не искаше да ласкае Джо с мисълта, че отива да се среши или да си сложи червило заради него.

Ресторантът беше съвсем близо до службата. Кетрин благодари горещо на Бога. Мисълта да седи до Джо в тясно такси направо я изпоти. Е, и ходенето пеша не се оказа особено приятно. Чувстваше се неудобно и не смееше да го погледне.

Двамата вървяха с различна скорост. Джо беше доста висок и Кетрин реши, че сигурно върви много бързо. Не искаше да изостане от него, затова ускори ход, после внезапно осъзна, че се е забързала прекалено много и рязко забави крачка. Междувременно, забелязал скоростта й, Джо се уплаши, че я е принудил да бърза, и почти спря. Кетрин го усети и това й се стори неестествено, така че отново ускори. Джо също. Като ту забързваха, ту почти спираха, най-сетне стигнаха; „Лимонов плод“.

Беше модерен, скъп и шумен ресторант. Витрината бе от стъклени тухли и светло дърво. Приличаше много на заведението, където в събота вечер празнуваха рождения ден на Тара. Дори нямаше нужда да поглеждаш менюто, за да разбереш какво предлагат.

Джо си бе направил труда да резервира сепаре. След като ги настаниха, шумът намаля и Кетрин започна да се отпуска. Дори си поръча чаша вино.

— Не ме гледай така! — скара се тя на Джо. — Може да съм старателна и съвестна, но все пак съм човешко същество.

— Не те гледам — усмихна й се той с блестящите си зъби. — Щом ти се пие вино, пий. Поръчай си колкото искаш чаши.

После я погледна толкова мило, че Кетрин не се сдържа и каза делово:

— Да се залавяме за работа. Основните разходи по „Нориаки“…

— Кетрин — нежно я прекъсна той, а начинът, по който произнесе името й, едва не я накара да скочи и да си тръгне, — хайде първо да поръчаме.

Внезапно реши да се отпусне и да си почине поне за час. Три седмици беше отблъсквала Джо и в момента бе останала без амуниции. Майната му, все пак съм човек, каза си тя. Защо да не позволя на някого да се държи мило с мен? Само за един час.