Мариан Кийс - Бар „Последен шанс“

— Е, става малко твърдо — призна Джо, — но не е страшно. Сервираш го с ориз, доставен от кой да е индийски ресторант. А сега ми кажи някоя от твоите рецепти.

— Добре — съгласи се весело тя. — Чакай да помисля. А, ето една хубава. Имаш нужда от телефонен указател, макар че и пуснатите в пощенската ти кутия реклами вършат работа. Вдигаш слушалката, набираш номера и поръчваш голяма пица с допълнително кашкавал и домати. После, това е най-важното, им съобщаваш адреса си. И след по-малко от половин час получаваш великолепно ядене!

— Полезна информация — замислено кимна Джо. — Може да изпробвам рецептата някой път, когато съпругът ми покани шефа си на вечеря.

— Готвиш ли понякога? — попита тя, усетила сродна душа.

— Не — искрено отговори той. — Никога. А ти?

— Мразиш ли хора, които вдигат шум за готвенето?

— Е, не ги мразя, но не ги разбирам.

— Да, знам какво имаш предвид.

— Ако Господ е искал да печем кексове, защо е създал сладкарница „Валери“?

— Точно така!

Усмихнаха се приятелски.

— Можем да станем съавтори на готварска книга — внезапно предложи Джо. — За хора, които мразят да готвят.

— Можем. Знам много рецепти — усмихна се Кетрин с блеснали очи. — Имам една съвсем лесна. Влизаш в „Макдоналдс“. Купуваш си сандвич. Вадиш го от кутията и поднасяш!

— Харесва ми. Чакай да ти кажа чудесна лесна рецепта за вкусно печено. Инструкции: отиди на гости на майка си за уикенда.

— Можем да добавим и лъскави снимки — ентусиазирано каза Кетрин. — Хора, които ядат от пластмасови кутии, и доставчици на пипа.

— Това ще е невероятна промяна в обикновеното гастро-порно — захили се Джо. — Делия Смит, дните ти са преброени!

Макар и неохотно Кетрин бе принудена да признае, че Джо е свестен. Или поне изглеждаше такъв. Но това вероятно означаваше, че е сериен убиец.

Настъпи тишина и за пръв път забелязаха, че навън вали.

— Дъжд — въздъхна Кетрин.

— Обичам дъжда.

— Ти май обичаш всичко — каза Кетрин и изведнъж се вкисна. — Има ли мъжка версия на Майка Тереза? Защото ако има, това си ти.

Джо се засмя.

— Просто смятам, че повечето неща могат да се обърнат в твоя полза. Например дъждът. Представи си следната сцена — подкани я той, като размаха елегантно ръка. — Навън вали проливно, но ти си у дома. Дъждът плющи в прозорците, а ти лежиш на канапето пред камината, в която пламти буен огън. Бутилка червено вино…

— Носиш дебели чорапи и пухкав анцуг — прекъсна го Кетрин, изненадана от поведението си.

Джо кимна.

— Очакваш доставка на китайска храна…

— По телевизията тече страхотен филм…

Очите на Джо заблестяха ентусиазирано.

— Черно-бял…

— „Филаделфийска история“…

— „Казабланка“…

— Не — извикаха едновременно. — „Римска ваканция“!

Втренчиха се един в друг. Стори им се, че ги е ударил гръм. Кетрин почувства, че Джо е проникнал дълбоко в душата й. Когато келнерката избра точно този момент да ги попита дали са свършили, бе готова да я разцелува, макар че Джо с удоволствие би я пребил.

Опитвайки се да удължи приятния обяд, Джо ентусиазирано предложи на Кетрин да си поръча десерт.

— Какво ще кажеш за шоколадова торта? — попита той, като отвори менюто. — Или крем карамел с шоколадов сос?

Кетрин стисна устни. За каква я смяташе? За жена ли?

— Ти ще си поръчаш ли нещо?

— Не, но…

— Добре тогава — кимна ледено тя и той се зачуди какво е объркал.

Катрин си погледна часовника и видя, че определеният час е изтекъл. Всъщност бяха минали почти два часа и тя се ядоса на себе си.

Наложи сериозното си изражение, поръча си двойно еспресо и с рязък тон започна да изброява разходите по „Нориаки“. Искаше да му покаже, че веселбата е приключила, затова извади компютърната разпечатка от чантата си. А за да задоволи жестокостта си — нямаше друга причина, — сложи и калкулатора на масата.

— Да пийнем по един ликьор — предложи Джо, когато тя приключи. — Само един и ще се връщаме на работа.

Кетрин поклати глава.

— Хайде де — помоли я Джо. — Както един мъдър мъж каза навремето: „Няма ли да останеш още малко?“

— Ще ти отговоря с думите на един от великите мозъци на двайсети век — студено отвърна Кетрин, като пусна калкулатора в чантата си. — „Това е всичко, приятели!“

Остави го да плати сметката и потисна чувството си за вина. Все пак не беше искала да обядва с него. Но когато Джо се надигна, не можа да се сдържи и каза заядливо:

— Не забравяй касовата бележка, за да я дадеш за осребряване.