Мариан Кийс - Бар „Последен шанс“

— Глупости!

Тара възмутено отвори уста, за да каже „Виж колко сме щастливи ние с Томас“, но откри, че не може да произнесе подобно нещо.

— Напълно щастлива съм и сама — продължи Кетрин. — Да си сам не означава да си самотен.

— Не можеш вечно да бягаш. Любовта е част от човешкото съществуване. Без нея сме наполовина хора. Всеки се нуждае от партньор. Това е основна човешка потребност.

— Не е потребност — възрази Кетрин, — а желание. А аз предпочитам липсата на болка. Влюбването те прави уязвим. Врьзките те нараняват.

— Не е вярно — упорито настоя Тара, стресната от мрачната решителност на приятелката си.

— Да бе! — прекъсна я Кетрин. — Точно ти ли го казваш? Виж колко си нещастна с оня кретен Томас.

— Не съм нещастна — отрече Тара.

Въпреки гнева си Кетрин забеляза, че думата „кретен“ не предизвика реакция у Тара.

— Е, щом ти си щастлива — продължи Кетрин, — значи и на мен ми е добре.

Двете се втренчиха ядосано една в друга.

— Ще те попитам още веднъж — заплашително каза Тара.

— Какво? — изсъска Кетрин.

— Някой колега ли е?

Очите на Кетрин едва не изхвръкнаха от ярост. Отвори уста, за да наругае приятелката си, като се опитваше да измисли подходящите думи.

— Да — прошепна накрая тя.

— Разкажи! — заповяда Тара.

Кетрин обаче реши, че няма нищо за разказване. Рано сутринта Джо Рот се довлече до бюрото й, както правеше през последните дванадесет дни. Бледозелената му риза, облечена в чест на презентацията пред компанията за тампони, и кобалтовосиният му костюм, който подчертаваше елегантните извивки на слабото му високо тяло, накараха Кетрин да признае, че днес Джо е особено приятен за окото. И, разбира се, в следващия миг изражението й се вледени.

— Добро утро, Кети! — усмихна й се широко той.

— Господин Рот — кимна студено тя и му хвърли страшен поглед трета степен. Нямаше нужда да стига до четвърта, тъй като и тонът й бе вкаменяващ. — Името ми е Кетрин и не се обръщам на умалителни.

Тя зачака Джо да се отдалечи унизен и притеснен, но той се облегна на бюрото й и се засмя. Обзе я неочаквано предчувствие за бедствие. Погледна белите му, идеално подредени зъби и се уплаши.

— Господин Рот — имитира я той и я погледна развеселено.

Кетрин се опита да си придаде отегчен вид на заета, но учтива жена.

— Господин Рот — повтори Джо. — Харесва ми. Прекрасна си, Кетрин! Наистина си прекрасна.

Тя продължи да го гледа ледено.

— Съжалявам, ако съм те обидил с фамилиарното си отношение — извини се той. — От сега нататък ще те наричам Кетрин. Освен ако не предпочиташ госпожица Кейси, разбира се.

Кетрин се поколеба за секунда и Джо отново се разсмя.

— Явно предпочиташ. Е, добре, вече си госпожица Кейси. А сега, госпожице Кейси, трябва да обсъдим преразходите по сделката с „Нориаки“. Но директорите на „Джитекс“ ще се появят всеки момент за презентацията, така че нека да поговорим по време на обяд.

— Обяд? — студено попита тя. — За чия сметка?

Кетрин Кейси не можеше да бъде купена. Макар да не я водеха често по луксозни заведения — в рекламата счетоводителите играеха ролята на Пепеляшка, — отказваше да се въодушеви от идеята за безплатна салата със сирене.

— След като вече има преразходи — продължи спокойно тя, — едва ли е разумно да харчим още пари, за да ги обсъждаме по време на обяд.

— Ще платя от собствения си джоб — обеща Джо.

Кетрин се изсмя. Той се почувства обезкуражен от тембъра на гласа й.

— Добър опит, Джо. Но не забравяй, че преглеждам всички молби за осребряване на разходи.

Рекламаджиите никога за нищо не плащаха. Пазеха разписки за всичко, което купуваха, и се опитваха да ги представят за разход. Не само сметки от хотели и ресторанти, но дори пяна за бръснене („Имах презентация и трябваше да изглеждам добре“), вратовръзки (същото оправдание), картички за рождени дни и касови бележки от супермаркета. Веднъж някой й бе пъхнал разписка за костюм от „Армани“, друг път — за домашно джакузи. Кетрин бе виждала какво ли не.

— Честна дума — настоя Джо. — Ще платя от собствения си джоб.

— Не.

— Е, хайде де — засмя се той. — Обяд с Джо Рот. Само най-доброто.

— Не.

Изражението му стана сериозно.

— Това не е свалка. Наистина трябва да поговорим за разходите.

— Съжалявам — излъга Кетрин. — Затънала съм до гуша в приключването на счетоводната година.

Разбира се, беше свършила основната работа предишния ден, но нямаше да го признае.