Мариан Кийс - Бар „Последен шанс“

Не можа да свърши никаква работа, затова към четири се приготви да си ходи.

— Извинявай, къде отиваш? — подозрително попита Рави.

— Канех се да се утеша с малко пазар.

— Не! — скочи той и й препречи пътя, както бе инструктиран. — Трябва да спреш да харчиш!

— Благодаря ти, Рави — опита се да го заобиколи тя. — Оценявам чувството ти за отговорност, но не искам да ме спираш днес.

— Нареди ми да не обръщам внимание на молбите ти — решително възрази той.

Тара опита да мине през пролуката до бюрото си, но бързият като светкавица Рави я изпревари. Последва кратка борба.

— Вини, разкарай го от мен!

— Той прави това, за което ти го помоли — изморено отвърна Вини.

Застанаха един срещу друг — Рави леко приведен, с напрегнати и готови за действие мускули и кръстосани като за кунг-фу удар ръце. Тара горчиво съжали, че го е молила за помощ.

— Не може ли да започнем от утре? — изхленчи тя. — Моля те!

Рави я изгледа разочаровано и застана нормално.

— Е, добре, давай!

Тара отиде на пазар и се помъчи да забрави глада си. Надяваше се, че новите дрехи ще оправят настроението й, но не можеше да се примири с идеята за шестнадесети размер. Купуването на дрехи бе удоволствие, което вече не й се полагаше, трябваше просто да ограничи щетите.

Беше автоматично дисквалифицирана от прекалено много хубави неща: прилепнали тениски, вталени манта, плетени рокли, всичко, изработено от ликра, блузи, които се носят без сутиен. Дори не можеше да си спомни кога за последен път бе обличала панталон. Единствената утеха бяха красивите секси обувки. Обувките бяха другарчета на дебеланите. Изглеждаха чудесно, макар всичко друго да бе отишло по дяволите. Спреят за коса също й се стори добра идея. Винаги си бе падала по тактиките за отклоняване на вниманието — интересни бижута, откачени чанти и силен грим. Синият бретон щеше да привлече погледите и да ги отклони от гигантското й шкембе.

След дълги обиколки си купи ягодов дезодорант за колата, чифт секси черни обувки с високи токчета, син и лилав спрей за коса и прежда и куки за пуловера на Томас, но пропусна курса по степ. Престори се на разочарована. Разбира се, можеше да отиде на фитнес, но залата винаги бе пълна с мускулести мъжаги, които вдигаха тежести. Не можеше да го понесе. Не и в розово трико. Закле се, че ще започне сьс спорта от утре.

На път за вкъщи реши да се отбие у Кетрин. Цял следобед не бе успяла да се свърже с нея по телефона, а имаше желание да си побъбрят. Обикновено не посещаваше приятелката си без предупреждение. И двете бяха повлияни от нравите в Лондон, където се смяташе за изключително грубо да се натресеш на някого без покана. Думите „Минавах оттук“ се считаха за светски гаф, не по-малък от „Носът ти е ужасно голям“. Много лондончани, свикнали да разчитат на телефонния си секретар, за да проверят кой ги търси, изпадаха в ужас от позвъняване на вратата. Човек! От плът и кръв! На прага им! Ако бяха сигурни, че не е пощаджията, просто не отваряха. Залепваха се до стената и се опитваха да надникнат през прозореца. Не за да пуснат някого в апартаменти си, разбира се, а за да видят кой е досадникът и да го зачеркнат от списъка с приятелите си.

Кетрин се къпеше, но Тара реши, че не й отваря, защото не се е обадила предварително. Извади мобилния си телефон, за да звънне и да й нареди да отвори, но бе забравила да го зареди.

— Аз съм! — изкрещя Тара, като отстъпи от домофона и вдигна глава към прозорците на Кетрин. — Пусни ме да вляза! Хайде, космато чудовище! Знам, че си там. Виждам, че свети.

— Здравейте! — каза някакъв глас. — Кетрин ли търсите?

Тара се завъртя и видя горкия Роджър, който пристъпваше към вратата с ключ в ръка.

— Да — прошепна Тара.

Не посмя да го погледне в очите, защото си припомни другите случаи, в които бе контактувала с него. Роджър удряше по тавана си с дръжката на метлата, а Тара му изкрещяваше с дрезгав пиянски глас: „Я се поразвесели, млад глупако!“

— Благодаря — кимна тя, нахлу във входа и се втурна по стълбите към апартамента на Кетрин.

— Пусни ме да вляза! — завика и заудря с юмрук по вратата.

Кетрин отвори спокойно. Беше облечена в къса бяла копринена нощница и дълъг копринен халат, който разкриваше тънките й елегантни крака. Излъчваше добро настроение, но Тара бе прекалено раздразнена, за да забележи.

— Здрасти! — усмихна се Кетрин. — Как влезе във входа?

— Роджър ми отвори.

— Горкият Роджър! Някой път трябва да му се извиня за шума. Какво става? Защо се опитваше да разбиеш вратата?