Мариан Кийс - Бар „Последен шанс“

— Хайде, Тара! — изкомандва Рави с глас на старшина. — Тръгваме!

— Мисля, че не трябва да идвам.

— Глупости! — сгълча я Рави разочаровано. — Заради проклетата ти диета? Много си глупава! Добре, тръгвайте без мен, хора. Ще остана при Тара.

Тара се почувства виновна. Рави може и да не беше най-умният на света, но имаше златно сърце. Не беше честно да го лишава от гигантския му обяд.

А и тя самата не бе хапнала нищичко от снощи, а възнамеряваше да вечеря само зеленчуци. Освен това щеше да ходи на степ след работа и можеше да припадне, ако сега не хапеше нещо.

— Добре — обърна се тя към Рави. — Ще дойда.

Удоволствието от богатия обед с колегите винаги развеселяваше Тара, но не и днес. Томас се бе държал ужасно студено и нетърпеливо по телефона и мрачното предчувствие за надвиснала опасност я обзе отново.

Обикновено след като се нахранеха, мъжете отиваха в съседната кръчма, за да пийнат по халба бира, а дамите оставаха в ресторанта, за да си поръчат десерт. Господин Кафола взе поръчките им, докато разчистваше празните чинии. Евелин поиска ябълков пай, а кльощавата Шерил — шоколадова пастичка.

— А ти, скъпа? — обърна се той към Тара, която упорито мълчеше. — Крем карамел?

Тара потръпна. Проклетото копеле знаеше слабото й място. Не трябваше да поръчва. Така никога нямаше да отслабне. Но не можа да се въздържи.

Докато оглеждаше възхитено жълтия крем, обсипан със счукани орехи, Тара изпита истинско блаженство. Само след секунди обаче, когато кремът вече бе спомен, започна да я измъчва вина. Мразеше се заради слабостта си. Зачуди се дали да не помоли господин Кафола дай даде ключа от тоалетната, за да повърне, но обикновено тази терапия се оказваше неуспешна. А и не си струваше усилията. Не можеше да разбере как се справяха булимиците. Готова бе да им свали шапка. Вероятно имаха някакъв специален трик, който тя не знаеше.

След като се върна в службата, Тара се пъхна в дамската тоалетна за една бърза цигара. Там се сблъска с Ейми Джоунс, която работеше един етаж над нея в „Доставки“. Двете почти не се познаваха и до миналия петък, когато откриха, че имат общ рожден ден, само учтиво се поздравяваха по коридорите. В петък обаче се оказаха с колегите си в кръчмата и макар двете компании да не се познаваха достатъчно добре, вдигнаха общ тост.

Тогава на четири джина с тоник Тара реши, че Ейми е адски симпатична. Но сега, докато дърпаше свирепо от цигарата, а Ейми разресваше русата си къдрава коса, откри, че я мрази. Може и да беше свястна, но благодарение на русите къдрици и високото слабо тяло надали някога бе имала проблеми с мъжете. Как бе възможно двама души, родени в един и същи ден, да са толкова различни?

— Добре ли изкара рождения ден? — учтиво попита Тара, да не би Ейми да усети, че я мрази заради стройното й тяло.

— Ами… добре — кимна Ейми с насилена усмивка.

Изглеждаше доста напрегната. Очевидно бе изкарала тежък и прекрасен уикенд.

— Проблемът е, че… — продължи внезапно Ейми с писклив глас — ами… скарах се с гаджето си и накрая… накрая ме арестуваха.

Докато разказваше за злощастния си рожден ден, по безукорната й бяла кожа започнаха да се стичат сълзи. Срамът, че приятелят й не дошъл, пристигането му късно вечерта, изгонването му, последвалите часове агония, безбройните телефонни обаждания, най-дългият уикенд в историята, истеричното отчаяние, обаждането в полицията.

Тара се помъчи да прикрие шокираното си изражение и се опита да успокои колежката си с банални клишета:

— Няма страшно. Обикновен скандал. Знаеш какви са мъжете — нужно им е време, за да преодолеят лошото си настроение. Трябва да го оставиш на мира за няколко дни. Да, знам, че е адски трудно. След време ще си припомняте историята и ще се смеете. Вероятно това дори ще ви сближи. Извини ме за любопитството, но какво точно е полицейска гаранция?

След като се върна в офиса, Тара изпита непреодолимо желание да се обади на Томас. Обикновено не обичаше да го търси в училище, особено ако трябваше да го извикат от класната стая. А и тъй като тя самата работеше в огромно общо помещение, невъзможно бе да проведат интимен и нежен разговор. Всичките й колеги бяха любопитни, най-вече Рави, който силно се интересуваше от живота й. Но пък имаше нужда от утеха, защото се страхуваше, че нещата между тях не вървят добре. Искаше да се убеди, че враждебното му отношение сутринта е било само плод на въображението й.

Най-после събра сили да звънне, но Лулу, училищната секретарка, отказа да извика Томас. Проклетата крава вечно се държеше така, сякаш той бе нейна лична собственост.