Мариан Кийс - Бар „Последен шанс“

Влезе в офиса и завари там само Рави, който както винаги ядеше.

— Добро утро, Тара! — поздрави я жизнерадостно той. — Искаш ли малко шоколадов кекс? Двадесет и седем грама мазнини във всяко парче. Превъзходен е!

— Как можеш да ядеш толкова рано сутрин?

Тара обичаше да се преструва, че се храни като нормалните хора.

— Станах в пет — отговори той спокойно. — Гребах двадесет мили и сега умирам от глад.

Рави тренираше като луд. Беше член на отбор по гребане и ходеше на фитнес поне четири пъти седмично. Не си тръгваше, докато компютрите на уредите не му кажеха, че е изгорил поне хиляда калории. Пословичните му тренировки можеха да се сравняват само с пословичното му плюскане. Всяка сутрин пристигаше в офиса с торби, пълни с вкуснотии.

— Ако искаш, можеш да запазиш обвивката и да я оближеш по-късно — предложи той мило и тя прие. — Как е новото червило, което Финтан ти подари? Върши ли работа?

— Не, Рави. Поредното разочарование.

— А, значи търсенето продължава?

— Да, със сигурност.

— Гледа ли „Реална телевизия“ в петък вечер? Някакъв тип излита с балон, но пада през стъкления покрив на къща в банята на хората. Чупи си крака и едва не се дави. Жестоко!

— Моля те, престани. Подготви ли футболното тото? — попита тя, като включи компютъра си.

— Разбира се — кимна Рави и гъстият черен перчем падна върху челото му.

Рави приличаше на индийска версия на Елвис Пресли. Организираше футболно тото за служителите на фирмата. В началото на сезона всеки класираше отборите в Първа лига. В понеделник Рави нанасяше резултатите, така че можеха да видят кой докъде е стигнал. Някои твърдяха, че това е единственото, което е в състояние да ги изкара от леглото сутринта.

Пристигнаха Евелин и Теди. Двамата бяха женени. Живееха заедно, идваха на работа заедно, работеха един до друг, обядваха заедно и се прибираха у дома заедно.

— Добро утро! — поздравиха едновременно те.

— Подготви ли… — обърна се Евелин към Рави.

— Разбира се — ухили се той.

Евелин и Теди затракаха енергично пред компютрите си и отвориха футболната таблица.

Появи се и Вини, шефът на Тара, симпатичен тип на около четиридесет години, с четири малки деца и оредяваща коса. Вини мечтаеше да е енергичен бизнесмен, който ръси неща от рода на „Заложил съм си кура на тази работа, момчета“, но винаги, когато се опиташе да го направи, всички избухваха в смях и го погалваха по бързо изчезващата коса.

— Добро утро! — извика той. — Добре ли изкарахте уикенда?

— Не — автоматично отговориха всички.

— Готова ли е… — обърна се нетърпеливо той към Рави и след като получи потвърждение, се втурна да включи компютъра си.

Колегите на Тара не бяха кретени, въпреки че работеха в компютърна фирма. Бяха нормални хора, чиито разговори в службата се въртяха основно около почивки и храна. Както и би трябвало да бъде.

Телефонът на Тара звънна. Томас. Сърцето й подскочи от радост и тревога. Той обаче й обясни набързо, че не искал да говори с нея, а само да й напомни да плати кабелната телевизия. Не го приемай толкова навътре, каза си тя. Томас просто си е такъв.

В понеделник на обяд по традиция се ходеше в италианското ресторантче на ъгъла. Смяташе се, че всички страдат от тежък махмурлук, който може да бъде излекуван само от силна и питателна храна. И от десет и половина нататък, веднага щом сандвичите изчезнеха, колегите започваха да обсъждат какво ще си поръчат в италианския ресторант.

— Пържени филийки, бъркани яйца, гъби, домати, наденици, шоколад и кола — каза Теди, без да вдига очи от компютъра си.

— Чипс, две пържени яйца, бекон, боб, хляб с масло и газирана вода — заяви Вини, също омагьосан от екрана си.

— Пържени картофи, две наденици, омлет със сирене и лук, шоколадова пастичка и чаша чай с три бучки захар — обади се кльощавата Шерил.

— Четири наденици, четири пържени яйца, гъби, домати, бекон, двойна порция чипс, шест филии хляб с масло и лимонада — размечта се Рави.

В дванадесет и половина всички делово се отдръпнаха от компютрите, облякоха си палтата и тръгнаха към „Кафола“. Някой трябваше да остане в офиса и да се справя с обажданията на истерични клиенти, чиято компютърна мрежа внезапно се бе скапала. Въртяха се и днес бе ред на Сънливия Стив. Наричаха го така, защото имаше навика да се напива след работа, да заспива във влака и да пропуска спирката си. Стив загледа тъжно изгладнялата компания и помоли измъчено някой да му донесе сандвич.