Мариан Кийс - Бар „Последен шанс“

— Прекрасен ден! — имитираше разгневено жена си. — Прекрасен ден! Нямаше да говориш така, ако беше видяла шибаната книга с поръчки.

— Е, нали не спирам да се грижа за гъските и пуйките — утешаваше го Фиделма.

— Това са си твои пари — напомняше й яростно той. — Имаш ли поръчки за шиене?

— Няколко.

— Какво? Кой? Би било чудесно, ако можеше да получиш голяма поръчка. Например да ушиеш завесите за новия хотел.

— Така е — съгласяваше се кротко Фиделма.

Нямаше никакво намерение да споделя с мъжа си как Финтан бе пристигнал при нея с топ лъскав розов хастар под мишница и я бе помолил да му ушие нещо като пелерина по сътворен от самия него модел.

Въпреки легендарния му гнусен характер Кетрин тайно идеализираше Франк Бътлър. Заради безбройните му правила той й се струваше идеалният баща. Франк Бътлър не търпеше спорове относно домашните. Една от причините за тревогата на Кетрин да не загуби Тара, бе, че нямаше да може да ходи в дома на семейството й всеки ден и да се потапя в напрегнатата атмосфера.

Често нощем мечтаеше да има баща, който да й се кара, ако не си е написала домашното. За строг родител, който да я препитва всяка вечер.

— Колко сантиметра правят един километър? В коя година е била установена републиката? Коя е столицата на Лима?

Кетрин бе съжалила господин Бътлър, когато Тара най-после успя да му набие в дебелата кратуна, че Лима не може да има столица, тъй като самата тя е столица.

Делия, майката на Кетрин, категорично отказваше да проверява домашните й.

— Това не е начин да учиш децата — непрестанно повтаряше тя. — Да изпълниш душите им със страх и тревога, да ги караш да наизустяват разни дивотии. Ако децата се интересуват от нещо, те го научават и без тормоз. А ако не се интересуват, тогава няма смисъл да ги принуждаваш.

Кетрин отчаяно желаеше майка й да промени възгледите си.

Нещо събуди Лоркан Ларкин от дълбокия му сън. Автоматично направи първото, което вършеше всяка сутрин, щом се събудеше — стисна пениса си, за да се увери, че още си е на мястото. Естествено, беше си там и той се отпусна назад облекчено.

Стаята беше тъмна и тялото му казваше, че е посред нощ. Какво ли го беше събудило?

Нямаше кого да попита, защото като по чудо бе сам в леглото.

В петък вечер се появи на рождения ден на Ейми толкова късно, че почти всички други вече си бяха отишли, а тя бе побесняла от ярост. Лоркан й се ухили нагло и сви небрежно рамене.

— Умирам от глад — заяви той и напъха поувехнал сандвич в красивата си уста.

За негова огромна изненада Ейми му се разкрещя истерично. Обясни му, че й е писнало от гнусните му номера и никога вече не иска да го вижда.

— Ти също! — яростно се завъртя тя към Бенджи, който похапваше от ордьоврите. — Остави ми храната и върви по дяволите!

Бенджи се шашна, поднесъл малко кюфтенце към устата си. Дали да рискува и да го лапне? Не, не беше разумно. Ейми беше побесняла и не се знаеше какво може да направи.

— Разбира се, щом така искаш — усмихна се Лоркан чаровно.

Беше ужасно ядосан, но никога нямаше да й го покаже.

— Ще тръгваме ли? — попита той спокойно Бенджи, сякаш сам бе взел решението да напуснат апартамента на Ейми.

Бенджи се втренчи стреснато в него, без да знае какво да отговори. После кимна колебливо. За щастие това се оказа верният отговор.

— Хайде! — подкани го Лоркан и измарширува през стаята, като риташе падналите на пода балони.

Естествено, няколко часа по-късно Ейми си промени решението и когато Лоркан се събуди в събота сутрин, телефонният му секретар бе задръстен от съобщения.

— Съжалявам!

— Ужасно съжалявам!

— Моля те, обади ми се!

— Къде си?

— Моля те, моля те, обади се!

— Чуй я само — каза Лоркан презрително на Бенджи, който бе спал на канапето. — Моли се, момиче, моли се!

Бенджи, прекарал цялата нощ до телефона, вече бе чул всички съобщения.

— Няма ли дай се обадиш? — попита той, притеснен от агонията в гласа на Ейми.

Лоркан го погледна отвратено.

— Да й се обадя? След онова, което ми причини?

— Беше рожденият й ден — напомни му кротко Бенджи. — А ти закъсня много.

— На чия страна си, дяволите те взели? — студено извика Лоркан и Бенджи млъкна.

Обажданията продължиха през следващите тридесет и шест часа и в неделя вечерта, докато Лоркан си правеше маска на косата, Ейми упорито звънеше през няколко минути. Понякога затваряше, но повечето пъти оставяше сълзливи съобщения.