Мариан Кийс - Бар „Последен шанс“

Финтан винаги се обличаше стилно. Тъй като якето му беше в манчестърски стил, носеше торбести дънки, широка фланела и кобалтовосини кубинки.

— Тази вечер съм носталгично настроен — обясни той, да не би някой да си помисли, че според него манчестърският стил е още на мода. — Реших да съм ретро. Да се върнем към деветдесет и седма година. Единственото, което ми липсва, е… — бавно каза той, като се вгледа в очилата на Сандро.

Сандро се настрои отбранително.

— Не! Не ги давам.

— Само за пет минути — помоли го Финтан. — Чувствам се гол без тях. Не може да си в манчестърски стил без очилата на Джон Ленън. Моооооля тееее!

— Е, добре — кимна Сандро, свали неохотно кръглите си очила и ги подаде на приятеля си.

— Ето! — ухили се Финтан. — Най-после съм напълно облечен. Боже мили, тези очила са ужасно силни! Жестока работа! Де да знаех това преди! А говорят за халюцинации! Щях да спестя цяло състояние от дрога, ако ги бях сложил преди години.

— Мога ли да си ги получа вече? — помоли Сандро. — Без тях съм сляп като къртица.

— Бездруго всяка събота вечер излизаш и ослепяваш от пиене — напомни му Финтан.

Тара отклони поканата да пробва очилата на Сандро.

— Не, благодаря. Приличам на бухал, когато сложа очила.

— Как се оправяш тогава? С контактни лещи ли?

— Да.

— А ти? — обърна се Финтан към Кетрин. — Как си със зрението?

— Зрението ми е отлично.

Всички избухнаха в смях, дори самата Кетрин.

— Абсолютно нормално — ухили се Тара. — Идеалната госпожица.

— Понякога и аз не мога да се понасям — съгласи се Кетрин.

— Ох! Ох! — извика Финтан, като сложи ръка зад ухото си. — Ох, дявол да го вземе! Имам ужасни болки във врата. И в стомаха. Истинска развалина съм. Проклетият грип! Чувствах се страхотно цял ден и реших, че съм се отървал от него.

Кетрин отвори уста да му се скара, но забеляза разтревожения поглед на Сандро и замълча. Финтан се обърна към Тара:

— А ти как си в това гадно време? От какво страдаш днес?

— От недохранване — въздъхна Тара. — Вече съм във фазата, когато стомахът се подува. Заболяването ми е напреднало и бедрата, задникът и останалите ми части също се подуват.

— Като говорим за ядене — намеси се Кетрин, — не е ли време да си поръчаме пица?

— Храна? — възкликна Финтан възмутено. — Не докосвам подобно нещо! Ние, хората от модните среди, никога не ядем.

— Трябва да хапнеш нещо.

— Не мога! — извика той и се потупа по корема. — Миналия четвъртък глътнах един аспирин и качих цял грам. Вече съм почти четиридесет кила! Ето какво слушам непрестанно в службата. Пълен кошмар! Е, добре, поръчай ми голяма „Четири сезона“ с двойно количество кашкавал, домати, гъби, салам, шунка…

Всички зачакаха да каже „Майната му! Поръчай ми две големи пици и готово!“, както правеше винаги, но този път Финтан замълча. Кетрин му напомни за втората пица, но той отвърна:

— Не съм гладен. И една ще ми стигне.

— За мен голяма „Куатро фромаджо“ — твърдо отсече Сандро.

Той беше от онези щастливи дребосъци, които можеха да се тъпчат колкото си искат, без да качат и килограм.

— Толкова съм гладна, че мога да изям цяло агне — извика Тара. — Но няма да си поръчам нищо, на диета съм. Нали знаете, когато съм на диета, ям колкото обикновено, но непрестанно мисля за храна. Вечно съм гладна като вълк. Искам да ям, когато съм нервна — повиши глас тя. — И когато съм развълнувана, пак искам да ям. Също и когато съм разтревожена. И дори когато ми се драйфа, единственото нещо, което успокоява стомаха ми, е храната. Животът ми е истински кошмар! — довърши тя с писклив глас.

Останалите замълчаха съчувствено за момент, после Кетрин попита:

— Значи обичайното?

— И няколко чеснови хлебчета с кашкавал — добави Тара.

Кетрин направи поръчката и четиримата се настаниха пред телевизора да гледат „Посланика“.

— Страхотно е! — отбеляза Финтан, когато започнаха рекламите. — Добро, чисто, старомодно забавление. Също като в прекрасните отминали дни.

— Не трябваше да поръчвам толкова много храна — прекъсна го Тара с нисък глас. — Наистина не трябваше. Иска ми се да не го бях правила. О, Господи, не биваше да го правя!

— Не си задължена да изядеш всичко — успокои я Кетрин.

— Нямам избор — изплака Тара, отново обзета от истерия. — Нямам избор! След като го поръчах, няма да мога да се въздържа и ще изплюскам всичко. Нямам грам воля. А цялото ми бъдеще зависи от това. О, Господи — задави се тя, — какво ще стане с мен?