Мариан Кийс - Бар „Последен шанс“

Като затвори телефона, Финтан предложи на Сандро:

— Защо не дойдеш с мен в Ирландия за Коледа?

Сандро се усмихна нервно.

— Страх ме е. Ами ако майка ти и братята ти не ме харесат?

— Ще те харесат. Скъпи, пет години е адски дълго време и трябва най-после да се запознаеш с роднините ми, а и аз с твоите.

— Прав си. Ще изкараме Коледа в Ирландия, а Нова година — при нашите.

Финтан пребледня.

— Или пък да забравим тази идея и да отидем в Ланзагроти.

— Пак ли?

— Ще видим. Хайде да вървим у Кетрин.

— Взе ли си витамините днес?

— Забравих. Ще ги взема ей сега.

— Финтан, трябва да спреш да забравяш. Важно е да ги взимаш — сгълча го Сандро.

— Съжалявам, мамо.

Вечерта Тара неохотно се приготви за излизане. Не искате да оставя Томас, без да са изгладили обтегнатите си отношения. Но след като най-после изскочи навън и седна в колата, усети прилив на свеж въздух. Какво облекчение бе да е вън от проклетия апартамент! Далеч от клаустрофобичната атмосфера, наситена с напрежение и страх!

— Добре ли си? — попита Кетрин, когато й отвори.

Тара кимна и запали цигара.

— Съжалявам за зловещото обаждане в ранни зори. Мъчеше ме адски махмурлук, от който светът изглеждаше страшен. Явно не трябва да се прекалява с джина.

— Както и да е — промърмори Кетрин, разбрала, че Тара още не е готова да излее мъката си.

— О, не! — възкликна Тара, като посочи омазаната с червило цигара. — Новото ми неизтриваемо червило! Проклетата продавачка каза, че ще трябва да го махам с разредител за блажна боя.

— Типично за продавачките.

— Защо винаги ме лъжат? Защо непрестанно ме разочароват?

— Пийни нещо — опита се да я утеши Кетрин. — Бира или вино?

— Бира. Реших да оплета пуловер на Томас.

Първоначално Кетрин не се впечатли, но после побърза да каже ентусиазирано:

— Браво на теб!

— Помниш ли, че в училище плетях добре? Не си забравила какъв прекрасен розов шал оплетох за котарака Флъфи, нали?

— Да — усмихна се Кетрин, — но това беше преди двадесет и шест години.

— Плетенето е като карането на колело. Но пък — добави тя притеснено, като дръпна силно от цигарата — помниш ли как Флъфи не можеше да търпи шала и го съдра, докато ей мъчеше да го свали? Не миряса, докато не се отърва от него.

— Котките са си такива.

— Да — горчиво се съгласи Тара. — Неблагодарни свине! Виж, кучетата са друго нещо — любвеобилни и верни. А котките биха предали и собствената си майка и биха ти направили мръсно само за да се изкефят. Биха съсипали доброто ти име, за да…

— Може пък Флъфи да не си е падал по розовото — прекъсна я Кетрин.

Тара се втренчи в нея, сякаш изобщо не я познаваше.

— Може и така да е било — промърмори тя и се огледа изненадано, като че ли не знаеше къде се намира. — О, Кетрин, какво не ми е наред?

Кетрин едва се сдържа да не отговори „Гнусното ти гадже“.

— Сигурно е от хормоните — реши Тара. — Малко е рано, но пък обяснява настроението ми днес. Трябваше само да падна по стълбите и да си похарча заплатата за сладък жълт тирбушон и всички симптоми щяха да са налице. Менструалният синдром се влошава с годините, нали?

— Да, но сега вече се нарича предменструален синдром — поправи я Кетрин.

— Не знаех каква късметлийка съм, когато бях на двайсет — каза Тара замечтано. — Единственият ми проблем бе, че десет дни в месеца поглъщах купища сладкиши и плачех дори ако някой ме попита колко е часът. А сега, на тридесет години, мутирах в абсолютна психопатка. И само като си представя, че идва менопаузата!

— Добре си — побърза да я увери Кетрин. — И не забравяй, че разполагам със стая за гости, ако имаш нужда да преспиш някъде.

Тара отново се почувства ужасно.

— Звъннах на Финтан. Двамата с понито ще дойдат на гости — съобщи й Кетрин.

Настроението на Тара се оправи. Финтан винаги успяваше да я развесели и най-после тя усети как черните облаци, които тегнеха над главата й от сутринта, се разнасят.

— Звъннах и на Лив — продължи Кетрин, — но Ларс е в града. Пристигнал неочаквано.

Ларс беше жененият швед, с когото Лив излизаше. Или по-скоро — с когото си стоеше у дома. Той пристигаше в Лондон на всеки два-три месеца, достатъчно дълъг период, за да накара Лив да обезумее от самота, но не и за да го забрави напълно. А поради редките му посещения прекарваха повечето време в леглото.

На вратата се позвъни. Момчетата бяха пристигнали. Кетрин натисна домофона и ги изчака в коридора. Финтан изкачи стремглаво стълбите, издокаран във фантастично яркозелено яке от агнешка кожа.