Мариан Кийс - Бар „Последен шанс“

— Ама аз съм готова.

Кетрин бе облечена в широки черни джинси, огромна бяла тениска и не носеше никакъв грим. Щеше да се гримира само ако имаше кой да й забрани. Копнееше за баща, който да й каже „Почисти тая мръсотия от лицето си! Дъщеря ми няма да се разхожда из Нокавой като евтина курва!“, както би постъпил бащата на Тара.

— Трябва да изглеждаме по-възрастни, иначе няма да ни пуснат — разтревожено й обясни Финтан. — Няма ли поне да си сложиш подплънки на сутиена?

— Вече сложих — засрамено отвърна Кетрин. Тара влезе в кухнята и шашна Агнес.

— Мили Боже! — извика тя. — Среши си косата, дете. Как успя да я сплъстиш толкова?

— Така е модерно.

— Приличаш на проскубана четка.

— Благодаря — засмяха се Тара и Финтан едновременно.

— Аха, загрях — каза Агнес. — Това е последната мода в прическите, а?

— Точно така.

— Дали ще ми отива?

Последва кратка пауза, след която Финтан възкликна:

— Агнес, ще си направо божествена с такава коса!

А Господ погледна надолу усмихнато и си помисли, че този младеж ще постигне огромни успехи в модния свят.

— Но ще трябва да те подстрижа — предупреди Финтан.

— Режи колкото си искаш.

Агнес разпусна кока си, протегна се към бутилката уиски и добави:

— Вие си пийте черната бира на Франк Бътлър, но аз ще ударя едно качествено питие.

Делия се прибра след няколко часа и завари майка си в креслото, където я бе оставила, пияна като казак, омазана с шокиращо розово червило и с къса побеляла коса, стърчаща във всички посоки.

— Виж ме — извика Агнес. — Аз съм последният писък на модата!

Момчетата на ъгъла приеха със смесени чувства преобразената Тара.

— Не харесвам индианските цветове на войната — каза Боби Лайънс.

— И косата й прилича на купа сено — оплака се Мартин Дрискъл.

— Но розовият панталон е готин — призна Майкъл Кени.

— О, да! — единодушно се съгласиха всички. — Розовият панталон е жесток.

Въпреки черната бира Тара, Кетрин и Финтан застанаха нервно пред вратата на дискотеката.

— Не забравяйте — напомни им тихо Финтан. — И двете сте родени през шестдесет и трета.

Оказа се, че няма от какво да се боят. Единственото, от което отец Ивънс се заинтересува, бе дали имат достатъчно пари да си платят.

Бяха идвали в общинската зала безброй пъти, но тази вечер прашният дървен под, миниатюрната сцена, оранжевите пластмасови столове, плакатите за курсовете по йога на Делия и рекламите им се сториха вълшебно променени.

Нямаше седем и половина и навън още бе светло, но атмосферата в залата бе наситена с напрежение. Странна машина прожектираше по стените пъстри мехурчета, които се разширяваха, разделяха на две и променяха цвета си от синьо на червено или зелено. Кетрин си припомни часовете по биология, когато гледаше под микроскопа как клетките се делят и нарастват. Бяха първи. Седнаха притеснено на пластмасовите столове и зачакаха. И чакаха. И чакаха.

— Няма ли да потанцуваме? — попита Кетрин, която притежаваше силно развито чувство за отговорност.

— Почакай малко — посъветва я Финтан, вторачен с очакване във вратата, като се молеше някой да влезе.

Тара и Кетрин разбраха, че въпреки хвалбите си и той самият идваше тук за пръв път. Седяха мълчаливо, а из въздуха танцуваха прашинки.

— Ще отида до тоалетната да проверя дали косата ми изглежда добре — каза Тара след известно време.

— Чудесна е — отвърна Кетрин.

Продължиха да седят мълчаливо.

— Все пак ще отида — реши Тара.

Около девет и половина, когато песните се въртяха вече за трети път, влязоха още няколко души. После, щом слънцето най-после залезе, дискотеката се напълни.

Занемели от възхищение и завист, тримата приятели наблюдаваха учудено как всички други се движат спокойно и самоуверено, колко удобно се чувстват на това великолепни място. Дали някога и те щяха да се отпуснат така?

Кетрин непрестанно поглеждаше към вратата. Знаеше, че майка й е на работа, но не би се учудила, ако…

Джо Рот видя как Кетрин се приближава към бюрото си и сърцето му запя. В офиса имаше поне двайсетина други жени. Какво тогава го караше да потръпне, щом видеше Кетрин? Лицето й? Акцентът? Самочувствието? Предизвикателството?

След скромния успех на вчерашния обяд той събираше смелост да я покани на вечеря. И този път щеше да го направи без помощта на Фред Франклин или под претекст, че трябва да говорят служебно. Лъжите и манипулациите не спадаха към обичайните методи на Джо. Макар обядът им да бе отчасти служебен, той се срамуваше, че я бе притиснал. Но не можа да се сдържи.