Мариан Кийс - Бар „Последен шанс“

— Извинявай! — промърмори Джо и отново изпадна в мрачно настроение. — Просто си мислех, че съм стигнал донякъде с нея.

— Целувахте ли се?

— Не.

— Послушай съвета ми, синко. Щом не сте се целували, доникъде не си стигнал.

Джо въздъхна. Макар и да се изразяваше грубо, Майлс бе напълно прав.

— Върни чантата на жената — изморено каза той.

Тара нахлу в офиса, натоварена с торби, и ги стовари на бюрото си.

— Не знам откъде идва „забранен плод“ — оплака се тя. — Плодовете са единственото нещо, което не е забранено.

Рави, който се готвеше да погълне гигантски, пълен с мазнини сандвич, загледа с интерес как Тара вади ябълки, круши, мандарини, сливи и грозде и ги подрежда като амулети върху бюрото си.

— Искаш ли половината ми сандвич? — предложи й дружелюбно той.

Тара направи кръст с показалците си.

— Има адски много майонеза — опита се да я изкуши.

— Черна магия. Стой далеч от мен!

— Ти си абсолютно смахната — отбеляза Рави, после скочи, вдигна ръце над главатай и завика: — Вън, демони! Оставете бедното дете!

— О, това е страхотно! — въздъхна Тара, когато Рави започна да масажира главатай. — Умирам от кеф, когато прогонваш демоните ми. Не спирай! — извика тя, когато Рави я остави, за да натъпче осемстотин калории в устата си.

— Нямам избор — промърмори той с пълна уста. — Прогонването на демони засилва апетита ми.

Изтормозеният Вини се втурна в офиса. Безсънната нощ с тримесечното му бебе го бе накарала да си скубе косата, а сега, когато видя бюрото на Тара, усети как тя оредява още повече. Що за офис е това, по дяволите?

— Какво става тук? — попита нервно той. — Имам чувството, че съм на пазара.

— Да не си дала бюрото си под наем? — попитаха едновременно Теди и Евелин.

— Сергия ли отваряш?

— Страхотна идея! — извика Евелин. — Мога ли да си купя един банан?

— Бананите не са добре дошли тук — отвърна Тара.

— От тях се дебелее?

— Точно така.

— От бананите не се дебелее — възрази Вини, който знаеше, че трябва да се държи като началник, но не можа да се сдържи.

— Така е. От нищо не се дебелее — настоя Теди. — Погледни ме. Ям каквото си искам и колкото си искам и съм кльощав като самоходна тояга.

— Жените дебелеят, защото непрекъснато говорят кое колко калории съдържа — отсъди Вини. — Сами си съсипват удоволствието от храната.

— Гледахте ли документалния филм снощи? За онези типове на Еверест. Невероятен студ! — извика Рави. — Палецът на единия замръзнал и паднал. И нямало нищо за ядене освен сняг…

— Може би и аз трябва да опитам нещо такова — каза замислено Тара. — Диета „Еверест“, Хайде сега, съберете се около мен. Ще изпълним ритуала по рязане на кредитни карти.

— Пак ли? — възкликна Вини. — Минаха само шест месеца от последния път.

— Знам, но тази сутрин получих сметката от „Виза“. Спрете ме да не харча повече. Рави, ножицата!

Рави послушно й подаде ножицата.

— Кошчето!

Рави вече държеше кошчето в ръка — знаеше си задълженията. Тара извади кредитната си карта и я размаха.

— Гледат ли ме всички?

После, като превъзмогна загубата, Тара сряза твърдата пластмаса. Всички освен Вини заръкопляскаха.

— Пречистена съм. И опростена — промърмори Тара. — А сега картата „Аксес“.

— Ами онази от „Америкън експрес“? — попита Рави.

След кратко колебание Тара извади и нея и я сряза.

— Картата от „Сиърс“? — настоя Рави.

— Имам нужда поне от една карта — раздразнено отвърна Тара. — Ами ако изникне нещо спешно?

— Остава ти картата „Суич“.

— Добре — тъжно промърмори тя, сряза поредната карта и я хвърли в кофата.

— Ще мине не повече от седмица, преди да вдигнеш телефона и да съобщиш, че са ти откраднали чантата и трябва да ти сменят картите — въздъхна Вини и си помисли, че е време да отиде на курс за мениджъри. — Сега вече може ли да поработим малко? — попита той, като се опита да се държи началнически.

Новината за сергията с плодове на Тара се разпространи светкавично. Дори колегите им от другите отдели идваха да хвърлят по едно око и да се посмеят. Тара се засрами, но не се отказа. Трябваше да направи нещо, особено след снощната лудост в супермаркета. Ако бе заобиколена с плодове, нямаше да има оправдание да яде нещо друго.

Но плодовете не успяваха да заситят глада й независимо от погълнатото количество. Изяде една ябълка, една слива, няколко фурми, три мандарини, още четири сливи, чепка грозде, още пет фурми и въпреки това умираше от глад. Захапа настървено крушата и едва не си счупи предния зъб. Въздъхна тежко. Ама че гадост! Крушите бяха или твърди като камък, или разкапани на каша. Ако човек успееше да уцели краткия период между тези две състояния, бяха прекрасни, но шансовете да ти се случи бяха прекалено нищожни.