Мариан Кийс - Бар „Последен шанс“

Обсъждането на стратегията по новия им проект продължи цяла сутрин. Вини маршируваше пред бялата пластмасова дъска, чертаеше таблици и диаграми и нервно потриваше оплешивялото си теме.

— Заложил съм си кура на този проект, момчета — изимитира го тихичко Рави.

— Говорим за страхотен проект, който трябва да изпълним блестящо, тъй като ревизорите ни дишат във врата — напомни им Вини.

— От какво е бялото леке върху ръкава на Вини? — прошепна Рави на Тара.

— Бебешко повръщано.

— Крайният срок наближава — каза нервно Вини. — Няма място за грешки. Трябва да се стегнем и да действаме като един отбор и… Какво, по дяволите, е това кошмарно къркорене?

Десет човека се завъртяха към Тара.

— Тара е виновна! — извика ухилено Теди.

— Не е много колегиално — наранено отвърна Тара. — Да ме сочиш с пръст. Съжалявам, Вини, стомахът ми е. Различните плодови киселини се смесват. Направо си правят купон вътре.

Копнееше за малко сода, която да я успокои. Нещо, което да запълни зловещата празнина. Имаше чувството, че стомахът й е гигантска банкетна зала с високи тавани. Огромна и празна, празна, празна. Но бе изпълнена с решимост и нямаше да се предаде. Дори и когато Сънливия Стив раздаваше понички, за да смаже веригите на мозъците им.

Веднага щом събранието приключи, Тара се втурна в пушалнята.

— Господ да благослови тези благинки! — извика тя, като размаха пакета с цигари. — Представете си колко огромна щях да бъда, ако никотинът не бе потискал глада ми през всичките изминали години. Щеше да се наложи пожарната да ме измъква от къщи.

Малко преди да стане време за обяд, всеки, който минеше покрай бюрото на Тара, си откъсваше по няколко зърна грозде и ги лапваше доволно.

— Какво има? — попита Рави, когато забеляза отчаяната й физиономия.

— Гроздето ми — изхленчи тя. — Всички си мислят, че могат да го нападат. Но това е обядът ми. Какво ще стане, ако дойда при теб и си взема някой от сандвичите ти?

— Редовно го правиш — напомни й нежно той.

— Е, може и да е така — призна тя. — Но аз съм различна. Нормалните хора не нападат храната на другите.

В един часа Рави отиде при Тара.

— Какво ще кажеш да се поразходим до Хамърсмит? Ще позяпаме из магазините и ще хапнем по нещо.

Често го правеха, когато Рави не ходеше на фитнес.

— Не, благодаря — отвърна Тара, като извади куките и преждата. — Ще си убия глада с плетене.

Рави се вторачи озадачено в нея.

— Какво е това?

— Пуловер за Томас.

— Надявам се знае какъв късметлия е.

— Не се тревожи. Ще узнае.

Рави се мотаеше, тъй като не му се тръгваше без нея.

— Искаш ли да ти донеса още плодове?

— Не си прави труда. От тях още повече огладнявам. Предполагам, че пълният глад е единственото решение. Ако хапна дори съвсем малко, всички задръжки падат и искам още и още.

— Не разбирам защо си причиняваш всичко това.

Тара го погледна презрително.

— Да не си сляп?

— Мисля, че си страхотна.

— Не е вярно. Хайде, тръгвай! Трябва да изплета една стабилна връзка.

— Моля те, Тара — изхленчи той. — Не обичам да ходя по магазините без теб.

Тя посочи плетката си.

— Ще застанем пред будката за вестници и ще прегледаме списанията — изкуши я Рави.

Тара упорито поклати глава.

— В „Бутс“ може да са пуснали нови неизтриваеми червила — продължи той.

— Имитирай Елвис и ще си помисля по въпроса — склони Тара.

— Коя песен искаш?

— „Куче“.

Рави разтърси перчема си, вдигна ръце и разкърши бедра.

— „Ти си само едно куче…“ — започна той.

— Видя ли! — извика Тара. — Знаех си, че не си падаш по мен.

Тара изтърпя разходката до Хамърсмит с всичките й сьблазни, без да се предаде. Първо влязоха в „Маркс енд Спенсър“, където Рави провери дали случайно не са доставили нови видове кифлички и кексчета. Тара си купи три чифта стягащи корема чорапогащници. После отидоха в „Бутс“, Рави огледа сандвичите, а Тара изпробва червилата, рекламирани като неизтриваеми.

След това спряха пред будката за вестници. Рави прегледа спортните издания, а Тара се зачете в списанията за отслабване. Накрая си купиха по една карта за изтриване. Рави й подаде монетка и двамата затъркаха мълчаливо. Никой нищо не спечели.

— Колко време ни нямаше? — попита Тара.

— Четиридесет и пет минути.

— Май трябва да се връщаме.

— Права си.

Върнаха се в офиса, а там всички като че ли говореха само за ядене.

Вини нарече новия проект „Маратон“ и Тара веднага си представи плътен млечен шоколад с лешници и карамел.