Мариан Кийс - Бар „Последен шанс“

— Хей! — извика Джо и Кетрин вдигна глава.

Най-после, помисли си тя и се приготви да се направи на труднодостъпна. Нямаше смисъл да се предава прекалено лесно. Но погледът на Джо я подмина и се насочи към другия край на офиса.

— Хей, Анджи! — извика отново той. — Ще дойдеш ли да пийнем?

Стомахът на Кетрин се сви. Анджи измисляше текста към рекламите. Беше нежна, тъмнокоса и красива. Работеше при тях отскоро и още не бе получила прякор, свързан със сексуалните й наклонности.

— Защо не? — усмихна се Анджи.

Кетрин зачака Джо да покани и нея, но във въздуха отекна единствено мълчанието му.

Тя решително пъхна дискета във флопито, за да съхрани свършеното през деня, после нарочно започна да се ожесточава. Джо Рот беше задник. А тя дори го бе съжалила! Доста бързо я беше забравил. Очевидно Джо си падаше по слаби тъмни жени и сега се бе насочил към новата колежка.

Просто си беше поиграл с Кетрин и щом тя прояви интерес, побягна и я остави наранена. Беше я искал само защото бе недостъпна. Мъжете бяха като деца, толкова незрели.

Имаше късмет, че се отърва толкова леко.

Приключи копирането и метна ядосано дискетата в чекмеджето си. Когато стигна до асансьора, всички останали бяха вече там. Джо се смееше на нещо, казано от Анджи, навел глава към нейната. Кетрин изпита желание да се върне в офиса, но не посмя да признае поражението си. Приближи се към веселата компания със сковано лице.

— Защо не дойдеш с нас? — предложи й Майлс с надеждата да оправи настроението на Джо.

После веднага съжали за думите си. Ами ако Кетрин обвинеше и него в сексуален тормоз?

— Не, благодаря — промърмори тихо тя и зачака Джо да се опита да я убеди.

Той обаче не обели и дума и тя побесня от гняв. Гадна свиня!

— Весело прекарване! — пожела им лицемерно, когато излезе от асансьора.

В сряда вечер обикновено ходеше на степ. Отдаваше се на музиката в компанията на още шест жени по шорти и си припомняше щастливите детски дни. След това често излизаше с Тара, Лив и понякога с Финтан и Сандро. Но днес единственотой желание бе да се прибере у дома. Прекалено разстроена, за да се почувства виновна, тя се вля в потока от служители, бързащи към метрото. Но не можеше да понесе присъствието на толкова много хора, затова хвана такси. Надяваше се, че шофьорът няма да е от приказливите. Но днес всичко бе срещу нея. Наложни се да изслуша четиридесетминутната тирада на фашист ксенофоб на име Уейн, който държеше снимката на трите си дебели грозни деца на таблото и непрестанно ругаеше всички, освен англичаните.

— Работата е там, че чужденците са мръсни, нали, скъпа? — упорито повтаряше той.

Французи, ямайци, босненци, алжирци, гърци, пакистанци и, разбира се ирландците, бяха жестоко заклеймени от Уейн. С надеждата да заглуши гласа на шофьора Кетрин звънна на приятелите си, за да ги предупреди, че няма да излиза. Най-после се прибра у дома, но въодушевлението й не продължи дълго. Чистият и блестящ апартамент изглеждаше стерилен и тъжен. Прекалено чист. Невротично чист. Зачуди се дали да не хапне нещо, но я мързеше да готви. Пусна телевизора, но не намери нищо интересно. Животът, който обикновено смяташе за задоволителен, сега определено й се виждаше кошмарен. Всичко — от апартамента до работата й — изглеждаше скучно и полуживо.

С изключение на единствения огромен проблем, който имаше на главата си, толкова голям, че понякога дори не го виждаше — допреди няколко дни бе напълно доволна от живота си.

Но всичко се бе променило. И Джо бе виновен за това. Мразеше го! Беше допуснала грешката да се погледне през неговите очи и видяното й бе харесало. А сега, след като бе оттеглил възхищението си, й се налагаше да се гледа през собствените си очи. А това винаги бе адски болезнено.

Не можеше да се обади на Тара, Финтан или Лив, за да си излее душата и да потърси утеха. Просто нямаше навика да постъпва така. Винаги се бе справяла сама. А и знаеше, че ще разочарова останалите, ако се превърне в сантиментална лигла. Всички я смятаха за способна и лишена от емоции.

Най-после реши да хапне, но както обикновено в кухнята нямаше нищо. Завлече се безжизнено до бакалията на ъгъла и апатично купи малко продукти. Докато седеше на опашката пред касата, погледна нещата в кошницата си и се натъжи още повече. Замразена лазаня. Една порция. Една ябълка. Най-малката възможна кутия мляко. Жалка работа! Крещяща реклама на това колко е сама. Касиерът сигурно щеше да я погледне със съжаление.