Мариан Кийс - Бар „Последен шанс“

Фред Франклин бе единствената му връзка със света и то само защото го мързеше да заобикаля. При поредното си минаване Фред сложи ръка на рамото му и го посъветва приятелски:

— Опъни някоя друга, синко.

Кетрин се престори, че не вижда нищо. А и смяташе, че Джо може да се върне. Ако го направеше, явно бе патологично нагъл. Ако ли не, значи не можеше да се справи с жена като нея. И в двата случая тя не губеше нищо. Но внезапно, без да иска, изпита неочаквано усещане за загуба. Може би Джо не беше толкова лош. Не, не трябваше да мисли така! Всички мъже бяха лоши. Рано или късно ставаха такива.

Обикновено след като преспяха с нея.

Джо едва издържа сутринта. Не спираше да си припомня поведението си през последните три седмици и накрая си призна, че е бил ужасно настоятелен с Кетрин. Но той бе практичен човек. Ако искаше нещо или някого, правеше всичко възможно да го получи. Но не бе възнамерявал да нахалства.

Нито пък да упражнява сексуален тормоз.

Всъщност бе напълно сигурен, че не е виновен. А това само влошаваше нещата. Кетрин му бе отправила обвинението не защото беше вярно, а защото толкова го презираше, че искаше да се отърве от него. Болката от отхвърлянето бе ужасна. Особено след като му се бе сторило, че ледът започва да се топи.

По обед Майлс затърси из главата си подходящи думи, с които да го утеши. Нещо мъдро и успокояващо. Най-после се сети, отиде до Джо, сложи ръце на раменете му и каза:

— Ще пием ли по бира?

Замъглените очи на Джо леко пробляснаха.

— Разбира се.

Позволиха си дълъг обяд дори според рекламните стандарти. С други думи, не се върнаха в офиса до три часа. На следващия ден.

Към петата халба бяха изчерпали обичайните теми — „Арсенал“, коли, „Арсенал“, цици, досадни клиенти, „Арсенал“, шансовете на Англия да стане домакин на Световното през 2006 — и бяха достатъчно пияни, за да започнат да споделят проблемите си. По средата на разговора за градския транпорт Джо неочаквано си призна за обвинението в сексуален тормоз.

— Не трябваше вчера да я принуждавам да обядва с мен — каза засрамено той.

— Заслужаваше си да опиташ, човече — утеши го Майлс.

— Притиснах я, а очевидно тя е твърде деликатна.

Майлс промърмори нещо от рода, че Кетрин е деликатна като танк „Шърман“.

— Не виждаш онова, което виждам аз — прекъсна го Джо. — Тя е толкова… толкова сладка понякога.

— Обвинява те в сексуален тормоз, а ти твърдиш, че е сладка. Пиян си, човече.

— Така си е.

— Когато изтрезнееш, ще забравиш за нея.

— Няма.

— Ще трябва. Тя не те иска.

Джо се намръщи.

— Ще й се извиня.

Майлс се ужаси.

— Ти си абсолютно откачен!

— Знам — кимна Джо.

— Слушай, човече, не може дай се извиняваш. Това е все едно да признаеш, че си виновен. Да не искаш да те уволнят? Работиш усърдно, амбициозен си. Просто забрави за нея!

— Не мисля, че тя самата си вярваше. Просто искаше да ме разкара.

— Тогава бягай оттам! — твърдо каза Майлс. — Послушай чичо си. Имаш нужда от някоя готина мадама. Тя ще те оправи.

— Не. Прекалено рано е.

— През уикенда?

— Не.

— Съжалявам, приятел. Забравих, че ще ходиш на мач.

— Не. Имах предвид, че пак ще е прекалено рано.

— Трябва само да си представиш, че си с Кетрин.

— Не мога. Ще знам, че не е тя.

— Кой гледа камината, когато стъква огъня? — триумфално се ухили Майлс, който имаше отговор за всичко.

— Майлс, депресираш ме.

— Развесели се, момче. И преди са те изритвали, нали?

— Ами… ходих с Линдзи три години, а тя се премести в Ню Йорк.

— Но продължи да си падаш по момичета, нали?

— Предполагам, че си прав. Е, беше ми нужно известно време. Нещата вече не вървяха, но не беше лесно и въпреки че се разделихме приятелски…

— Много интересно — прекъсна го Майлс. — Исках само да ти кажа, че понякога печелиш, а друг път губиш. Ще го превъзмогнеш.

Джо се изпълни с пиянска надежда. Благодарение на алкохола му се стори напълно възможно да забрави за Кетрин. Дори да излезе с друго момиче. Почувства се по-добре.

— Прав си! — извика той. — Животът е прекалено кратък.

— Точно така — окуражи го Майлс. — А и защо трябва да ходиш там, където не те искат?

— Не мога да се натрапвам.

— А така! А онази Кети…

— Името й е Кетрин — прекъсна го Джо. — И не отговаря на умалителни.

— Ооооо! Съжалявам! — извика Майлс, като грабна чантата на жената от съседната маса и я връчи на Джо. — Получаваш награда! Не го приемай толкова навътре, човече!