Мариан Кийс - Бар „Последен шанс“

Надяваше се, че разговорът ще приключи с това, но Томас повтори със същия заядлив тон:

— Не искам да имам нищо общо с това!

Тара знаеше, че е по-разумно да си замълчи, но не можа да се сдържи и попита приглушено:

— Какво имаш предвид?

— Това, което казах. Няма да имам нищо общо.

Тара се стресна. Искаше само да се пошегува, но Томас не се смееше.

Забрави за станалото, каза си тя. Остави го на мира. Не отваряй врати, които не можеш да затвориш. Томас не говори сериозно. А ако наистина е сериозен, хич не ти и трябва да го знаеш.

— Искаш да кажеш, че няма… — Успя да спре, преди да изрече думите „да се ожениш за мен“. Беше подплашила Аласдър с тази идея и се бе заклела, че няма да допусне същата грешка с Томас. Затова довърши с измъчен глас: — … да ме подкрепиш?

Томас се отпусна на канапето и се вторачи в нея. Тара съжали, че въобще си бе отворила устата. Обзеха я ужасни предчувствия.

— Не знам — равнодушно отговори той.

Сърцето й заби лудо. Заля я вълна от леден страх.

— Убедена съм, че ще останеш до мен и ще ми помагаш — прошепна отчаяно тя. Томас отново се втренчи в нея.

— Не мисля, че бих искал да го направя — отвърна сериозно той, сякаш току-що го бе осъзнал.

Нищо чудно, опита да се утеши тя. Томас не вярва в брака. И как би могъл след онова, което се е случило между родителите му?

Тази мисъл обаче не я успокои.

— Но ти ме обичаш — настоя Тара.

— Да, но…

— Ще ми даваш ли пари за детето? — прошепна дрезгаво паникьосана, сякаш наистина очакваше бебе.

— Тара, ти печелиш два пъти повече от мен — напомни й той с горчивина.

— Така е — призна тя засрамено.

Възцари се тишина. Напрежението стана непоносимо.

В главата на Тара запрепускаха кошмарни въпроси. Какво означаваше всичко това? Какво бъдеще имаха двамата с Томас?

— А ако ти не… — започна Тара, но бързо замълча. Защо да отваря кутията на Пандора?

— Този разговор е налудничав — възкликна тя и се усмихна насила, за да закърпи положението, преди Томас да е забелязал нещо. — Дебела съм, но не и бременна. Няма за какво да се притесняваме.

Томас я гледаше странно. Объркано. Май и той започваше да си задава въпроси. След малко отвори уста, сякаш се канеше да каже нещо.

— Време е да вървим — изпревари го Тара. — Ще изпуснем филма.

Томас се поколеба, но докато си поеме дъх, опасната светлина в очите му изгасна.

— Добре — кимна той и я прегърна, — да вървим.

Не говориха повече по въпроса. Но след филма, вместо да отидат на купон или в някой клуб, както правеха обикновено, се прибраха у дома, гледаха телевизия, пушиха и мълчаливо изпиха бутилка вино. След като виното свърши, Тара отиде в кухнята и тайно си забърка един джин с тоник. После още един, и още един. Изгълта количество алкохол, което можеше да събори и слон, но не се почувства по-щастлива.

По-късно през нощта, докато Томас хъркаше до нея, тя започна да прави пиянски планове. И макар да не й се искаше да си припомня отминалата вечер, знаеше, че й бе отправено предупреждение. Очевидно трябваше повече да се старае да ощастливи измъчения си и наранен любим.

Можеше да го направи. В началото той бе луд по нея. Господи, как й се искаше да върне онези прекрасни дни, когато Томас непрестанно се усмихваше и й повтаряше колко е забавна. Дните, когато правеха секс непрекъснато. Тогава Томас й казваше, че не бил виждал момиче с по-хубава фигура, а тя се чувстваше обожавана и силна.

Не разбра кога точно бяха тръгнали по лошата пътека, но това бе само временно. Очакваха ги по-добри времена. Просто трябваше да се старае повече.

Тара стисна зъби и се закле, че наистина ще отслабне. И тъй като той се дразнеше, че пилее пари, щеше да спре да харчи като луда. Щеше да си купи секси бельо. Евтино секси бельо, разбира се, щом щеше да пести. Щеше да се превърне в изкусна съблазнителка, да го поваля на пода, когато се прибира от работа, и да правят див секс в коридора. Щеше да му готви прекрасни вечери, а тя самата нямаше да хапва нищо.

Вторачи се в тъмнината, напрегна мозъка си и се опита да измисли нещо специално. Какво беше най-хубавото, което някой някога бе направил за нея? Всъщност, доколкото си спомняше, тогава бе едва на девет години. Беше молила майка си да й купи дънкова пола и елече като онези, които бе видяла в „Джаки“, но Фиделма Бътлър, която вечно беше без пари, просто не можеше да си го позволи. Вместо това отиде с автобуса до Енис и купи кройки и дънков плат, за да ушие на ръка полата и елечето. Изработи ги точно според указанията на Тара, чак до двойните оранжеви тегели. Това беше най-прекрасното нещо, което някой бе правил за Тара. И дори когато баща й вдигна очи от вестника си и каза презрително „И в коприна да облечеш коза, пак ще си остане коза“, не можа да помрачи радостта й от новите дрехи.