Мариан Кийс - Бар „Последен шанс“

— Давай, момиче! — чу Кетрин гласа на Кармайн. — Той е страхотно гадже!

Кетрин се завъртя, за да й се скара, но Кармайн я изпревари:

— Знам, знам. Трябва да си затворя голямата уста и да се залавям за работа.

По-късно през деня Джо видя как Кетрин се приближава към светлосинята „Карман Джиа“, отваря вратата, настанява малкото си дупе вътре и потегля. Втренчи се в нея като омагьосан и възхищението му нарасна десетократно. Жена с хубаво тяло бе нещо чудесно, но жена с хубава кола…

— Облечи си червената рокля — нареди Томас. — Изглеждаш много секси в нея.

— Но нали отиваме само на кино? — промърмори недоволно Тара.

Бе изминало доста време, откакто бе носила роклята, и се страхуваше, че излишните й килограми са се увеличили доста.

— Е, хайде де!

— След като се наядем — обеща тя с надеждата, че Томас ще забрави за роклята. — Вечерята е сервирана! — съобщи жизнерадостно Тара и го поведе към осветената със свещи маса.

— Овчарски пай? — попита Томас подозрително.

— Изненадата е, че моят е 127% лишен от мазнини, а твоят е обикновен.

— Страхотно!

— Спри телевизора, моля те.

— Ама дават „Гладиатори“!

— Добре тогава.

Изгледаха „Гладиатори“ на светлината на свещите и мълчаливо си изядоха вечерята. И понеже този път Томас не спомена каква страхотна мадама е Улрике Джонсън, Тара си позволи да се усмихне и да каже:

— Истинска романтична вечеря. Би трябвало по-често да го правим.

След кексчетата (без мазнини за Тара и обикновен за Томас) той отново я помоли да си облече червената рокля. Обзета от мрачни предчувствия, тя влезе в спалнята и откри, че наистина е надебеляла от последния път. Глътна си корема и се завъртя пред Томас.

— Я да те видя! — гордо се усмихна той.

Очите му пробягаха по нея и се спряха на корема й. Тара сведе очи и забеляза, че роклята е прекалено опъната отпред. Но пък нямаше начин да го глътне още. Отчаяно се замоли Томас да не изпадне в обичайните си нервни кризи заради теглото й. Размерите на тялото й я притесняваха, но той се дразнеше още повече, а лошите му настроения бяха пословични.

— Изглежда различна — отсъди Томас, объркан и ядосан.

Преди две години, когато започна да излиза с Тара, Томас не можеше да повярва на късмета си. Даде й изключително високи оценки за русата коса, пищния бюст и тънките талия, ханш и крака. Като по-голяма част от възпитаните от таблоидите мъже той имаше високи стандарти и изградена представа относно качествата на идеалната жена.

Но щом отново стана нечие гадже и мъката от раздялата с Аласдър намаля, апетитът на Тара се възвърна. Бързо качи изгубените килограми и Томас горчиво се разочарова. Защо жените вечно го наскърбяваха? Опитвайки да върне изгубеното съвършенство, той влагаше много време и енергия в отслабването на Тара. Настояваше да тича, предлагаше й да тръгне на фитнес, караше я да се чувства виновна, когато хапнеше нещо, макар той самият да не беше фиданка. Лелките в стола на училището, където работеше Томас, вечно недоволстваха.

— Внимавайте с него! — напомняше една от тях.

— Особено в четвъртък, когато сервираме пържоли.

— Ще изплюска и порциите на хлапетата, ако реши, че никой не го гледа.

Но въпреки собствената му закръгленост обичта на Томас към Тара намаляваше с увеличаването на килограмите й.

— О, Тара! — изсумтя той, като оглеждаше червената рокля от всички страни, — Приличаш на бременна. А беше толкова секси, когато се запознахме!

— Не бях чак толкова секси — засмя се тя.

— Беше! Ако сега те видех за пръв път, нямаше да искам да имам нищо общо с теб!

— Не те виня — отвърна нежно тя. — И аз самата не бих искала да имам нещо общо със себе си.

— Изглеждаш като в шестия месец — изруга той, като кимна към корема й.

— По-скоро в седмия — ухили се тя.

Томас обаче не се засмя и тя реши да го подразни.

— Ще е страхотно, ако открием, че наистина съм бременна, нали? Какво ще правим тогава?

Надяваше се да разведри мрачното му настроение. Обикновено успяваше. Но не бе очаквала, че той ще извика „Ние?“ така, сякаш никога преди не бе чувал тази дума.

— Ние ли? — повтори Томас изненадано. — Ние какво ще правим?

— Да, ние — потвърди тя и се усмихна на тъпотата му. — Двамата отговорни за забременяването.

Томас отвърна решително:

— Не искам да имам нищо общо с това!

— Безсънни нощи, мръсни пелени — игриво му намигна Тара. — Кой би те обвинил? Горкото дете вероятно ще умре от липса на грижи.