Мариан Кийс - Бар „Последен шанс“

— Защото не иска да се чука с теб ли?

— Не само с мен — изръмжа Фред. — Не излиза с никого. Тя си е чиста загуба на време. Погледни й дрехите! Прилича на монахиня, по дяволите!

Кетрин винаги идваше на работа в елегантни делови костюми и бели блузи. Някои от другите жени в „Брийн Хелмсфорд“ също носеха костюми, но техните бяха секси, модерни, в ярки цветове и с къси поли. Кетрин обаче не искаше да рискува и полата й винаги бе съвсем малко над коляното.

Но Джо бе забелязал истинската жена под строгите костюми. Леката издутина под полата издаваше, че носи колан и жартиери, а не скучни чорапогащници, А и понякога, когато седеше срещу нея и тя му се караше, че не е запазил сметката от ресторанта, мярваше и дантела под спретнатата бяла блуза. Тогава твърдо решаваше да загуби още някоя сметка. Сега, за единадесети пореден път, той отиде при нея и седна на крайчеца на бюрото й.

Джо беше около метър и осемдесет и пет, със слабо и стегнато тяло. Дрехите му стояха великолепно и винаги изглеждаше елегантен и стилен. Днес носеше черни джинси и фланелка с дълги ръкави. За да го вижда добре, Кетрин трябваше да се наклони силно назад.

— Добро утро, Кети! — поздрави я той с широка усмивка. — Какво те води тук в събота?

Кетрин се втрещи от фамилиарното Кети. В службата винаги поддържаше дистанция. Никой не си позволяваше да я нарече Кети, Кет или Кити. Винаги си беше просто Кетрин. Всъщност би предпочела да я наричат госпожице Кейси, но знаеше, че това е невъзможно. В „Брийн Хелмсфорд“ отношенията бяха неофициални и към никого не се обръщаха с фамилията му. Дори изпълнителният директор настояваше да го наричат Джони.

Обръщаха се на фамилия само към чистачката — сурова на вид пушачка със зловеща кашлица, която вечно се оплакваше от хаоса. Всички се страхуваха от нея и не смееха да фамилиарничат. Тя беше родена да бъде госпожа Тайфорд.

Кетрин възнагради Джо със заплашителен поглед четвърта степен. Ужасяващ поглед, който изпълваше мъжете с неочакван ужас. Беше само на няколко степени от погледа „Медуза“ и понякога дори тя самата се плашеше, докато се упражняваше пред огледалото. Но преди да успее да му обясни с леден тон, че никой няма право да съкращава името й, Джо попита дружелюбно:

— Зъб ли те мъчи? Лоша работа! Или пък имаш нещо в окото?

— Нито едното, нито другото — промърмори Кетрин, като отпусна лицевите си мускули.

— И защо си тук днес?

— Обикновено не работя през уикендите — учтиво обясни тя, — но е краят на счетоводната година и съм много заета.

— Страшно ми харесва акцентът ти — усмихна се лъчезарно Джо. — Бих могъл да го слушам цял ден.

— Страхувам се, че никога няма да имаш тази възможност — хладно отвърна Кетрин.

Джо я погледна шокирано, но продължи смело:

— Значи няма смисъл да те каня на обяд?

— Никакъв — лаконично отговори тя. — Защо не ме оставиш на мира?

— Да те оставя на мира? Ще ти обясня нещо. Веднъж един мъдър човек казал следното… чакай да се сетя как точно беше… а, да! „Влязла си ми под кожата!“

— Така ли? Е, аз пък ще ти отговоря с думите на един от любимите ми герои, великия хуманист Рет Бътлър: „Честно казано, скъпа, и пет пари не давам.“

— Ах, толкова си жестока! — ахна Джо и се залюля пред бюрото й, сякаш бе намушкан в гърдите.

Кетрин го погледна презрително.

— Извини ме, но имам доста работа — каза тя и се завъртя към компютъра си.

— Добре, какво ще кажеш за едно питие след работа?

— Коя част от „не“ не разбираш? „Н“-то или „е“-то?

— Разбиваш ми сърцето.

— Добре.

Той я погледна възхитено.

— Ти си най-интересната жена, която някога съм срещал.

— Значи би трябвало да се срещаш с повече хора.

Джо бе достатъчно интелигентен, за да разбере, че само си губи времето.

— Нямам повече въпроси — каза той делово като млад амбициозен адвокат.

Надяваше се, че Кетрин ще се засмее, но тя не го направи. Джо реши, че трябва да се оттегли.

— Ще отида да се погрижа за тампоните си — ухили се той. — Но както казва великият философ Арнолд Шварценегер: „Ще се върна!“

С весела усмивка Джо се отправи обратно към колегите си. Да, Кетрин определено се отпускаше. Бе станала по-разговорлива. С тази скорост след десетина години можеше и да му се усмихне.

Кетрин видя как се отдалечава. Знаеше, че се е държала незаслужено жестоко. Виновно си помисли, че все пак би могла да пийне с него. Не! В никакъв случай! Какво стана последния път, когато излезе с мъж? А предпоследния?