Мариан Кийс - Бар „Последен шанс“

Детето се родило в края на август 1967 година. И понеже било Лятото на любовта, Делия се изкушавала да дари рожбата си с име като Дъждовна капка или Лунен лъч, но Агнес решително се противопоставила.

— Дъщеря ти е градското копеле — напомнила й тя. — Ако не й дадеш прилично име, ще я превърнеш в посмешище.

Всички очаквали Делия да се върне в Лондон, но тя не го направила. Останала в Нокавои. Никой не разбрал защо, най-малко тя самата. Усещала, че решението й е свързано със страха, който изпитала, разбирайки, че е бременна. Това чувство не й било присъщо и нямала никакво желание да я обземе отново. Живеела с майка си в къщата, където била отгледана, и двете се грижели за детето. Успявала да свърже двата края. През лятото работела като барманка, карала и училищния автобус, тъй като шофьорът бил мъченик на чашката. Помагала и на майка си с кокошките, кравите и прибирането на реколтата във фермата им.

Делия била красива жена, но понеже я смятали за смахната, никой от местните мъже не изявил желание да поеме грижата за нея и дъщеря й. Останала си пряма и вироглава и всички странели от нея. Продължила да отстоява радикалните си политически идеи. Организирала масова демонстрация срещу американското нахлуване във Виетнам, която трябвало да се проведе в четири часа една събота пред железарския магазин на Тъли. Избрала си Къдравия Тъли за жертва, защото през петдесетте бил живял година и половина в Бостън. Единствените, явили се на демонстрацията, били Делия н двегодишната Кетрин. Агнес обяснила, че и тя иска да даде своя принос, но била заета с доенето на кравите. В пет без пет, тъкмо когато Делия се приготвяла да си тръгне, видяла да се приближават шест души. И вместо да я отминат с обидна забележка, както правели цял следобед хората от градчето, те спрели до нея. Била обзета от въодушевление. Но се оказало, че са приятели на Падраг Кронин, дошли да му помогнат да си купи стълба.

После Делия се захванала с петиция срещу апартейда и започнала да досажда на излизащите от неделната служба да я подпишат. Успяла да събере седем подписа — нейния собствен, на майка й, на дъщеря й, на Лудия Томи, на господин Доналд Дък, господин Мики Маус и господин Джон Ф. Кенеди.

В края на седемдесетте се влюбила в сандинистите и организирала разпродажба, за да събере пари за каузата им. Посетителите били само четирима, а приходите — две лири и десет пени.

Мечтаела в селото да има кризисен център. Понякога дори говорела как ще приютява в него измъчени и изнасилени жени, макар в Нокавой да нямало изнасилвания от петдесетина години.

Опитала се да преподава йога, но нямало желаещи. Отворила и магазин за сувенири, но стоката й не вървяла.

Обличала се в дълги хипарски рокли и се кичела с дървени бижута. Претендирала, че има ясновидски способности. Карала Кетрин да я нарича Делия и й обяснявала, че не е длъжна да ходи на училище, нито да посещава църковните служби. Кетрин научила всички подробности за възпроизводителната система, преди да се научи да си връзва връзките на обувките.

Естествено Кетрин също се разбунтувала. Станала чиста, спретната, почтителна, старателна и съвестна. Била послушна, не задавала излишни въпроси, правела каквото й наредят монахините в училище, знаела Светото цисание наизуст и разправяла на всички, че първото й причастие било най-щастливият ден в живота й. Делия се отчаяла.

— Да видим какво ще стане, когато влезе в пубертета — изхлипала тя, но не губела надежда. — Гените ще надделеят. Все пак тя е моя дъщеря.

Но Кетрин била дете и на баща си.

Вярна на либералните си принципи, Делия не надрънкала на дъщеря си куп лъжи как баща й е загинал трагично при катастрофа. От ранна възраст Кетрин знаела, че баща й е смотан страхлив буржоа на име Джеф Мелъди, който вкарал майка й в леглото с помощта на дрога и празни обещания, че ще напусне жена си.

Любовта към Джеф Мелъди отдавна била умряла, но Делия редовно обещавала на Кетрин, че ако иска да се види с баща си, ще направи всичко възможно да й помогне.

Разбира се, голяма част от хлапетата се подигравали на Кетрин, че няма баща. Особено, когато Тара не била наоколо, за да я защити. Но Кетрин отвръщала с възхитително спокойствие, когато съучениците й, нервно очакващи завръщането на Тара, започвали да викат:

— Нямаш си татко! Нямаш си татко!

— Как може да ми липсва нещо, което никога не съм имала? — питала мъдро тя и се усмихвала загадъчно.

Децата се вторачвали объркано в нея и млъквали. Защо Кетрин не плачела? Защо те се чувствали глупаво? И къде Тара Бътлър се била научила да се бие така?